Тони Парсънс - (няма заглавие)

— Точно така, Ричард, качвай се в колата — обадих се и аз.

Той замига зад очилата и се върна в аудито.

— Трябва да решиш какво точно искаш, Джина. Трябва да решите всички.

— Какви ги говориш?

— Говоря ти, че мъжете също носят отговорност за децата си. Говоря ти, че и те трябва да участват във възпитанието им. Но така, както го искаш ти, няма да стане. Не можеш да очакваш от нас хем да участваме в отглеждането, хем после, когато ти хрумне, да изчезнем от хоризонта, сякаш това е чисто женска работа и трябва да се държим като бащите си. Спомни си за това следващия път, когато се видиш с адвоката си.

— И ти запомни нещо, Хари.

— Какво?

— Аз също обичам сина си.

Пат беше горе в стаята си и изсипваше върху пода един от кашоните с играчки.

— Добре ли прекара, моето момче? С мама и Ричард, де.

Думите ми прозвучаха прекалено бодряшки, сякаш говореше водещ на телевизионна игра, обявил, че предстои да се раздава голямата награда, аз обаче бях решил да правя, да струвам, но да не допусна Пат да се разстройва от новия ни живот. Не исках да се чувства предател всеки път, когато отива да се позабавлява с майка си и с гаджето ѝ. Ала не ми се искаше и да прекарва прекалено добре с тях.

— Ядваше се — отвърна момчето. — Мама и Ричард се скараха.

Каква прекрасна новина!

— Защо, моето момче?

— Накапах със сладолед седалката на тъпата му кола. Той заяви, че не трябвало да ям сладолед в колата.

— Но инак Ричард ти е симпатичен, нали?

— Ядва се.

Домъчня ми за този мъж, когото изобщо не познавах. Но не много. Съвсем мъничко. И все пак ми домъчня. Бе почти невъзможно да изпълни ролята, която си беше избрал. Опиташе ли се да бъде баща на Пат, почти със сигурност щеше да се издъни. Ако ли пък решеше да бъдат приятели, също щеше да се провали. Ричард обаче все пак имаше избор.

Кой е попитал Пат дали иска да си изяде сладоледа на задната седалка в сребристото ауди?

Сид се беше хванала на работа в един от модните азиатски ресторанти, които напоследък никнеха като гъби след дъжд из целия град и в които предлагаха тайландски рибени хапки, стъклени спагети по японски и студени виетнамски руладини — те сякаш идваха от едно и също място, да си рече човек, че цял континент е превърнат в огромна кухня, снабдяваща Запада. Заведението беше светло и бяло, цялото в лъскаво дърво и бляскав хром — имах чувството, че съм се озовал в художествена галерия или в кабинета на зъболекар хирург.

Видях от улицата как Сид слага пикантни скариди по малайзийски, над които се виеше пара, пред две млади жени, благодарили ѝ с усмивка.

Подобно на всички останали келнерки, и тя беше с колосана бяла престилка, черен панталон и бяла блуза. Беше се подстригала късо, почти по момчешки, и с едно отскачане до фризьора се беше прехвърлила от венеца, какъвто са носели героините на Ф. Скот Фицджералд, на прическите, с каквито са ходели момичетата от поколението на „Бийтълс“. Знаех, че когато една жена се подстриже, това означава нещо, но какво точно — не помнех.

Сид се отправи към дъното на ресторанта и пътем каза нещо на чернокожия младеж зад бара, който се засмя. После изчезна в кухнята. Седнах в предната част на заведението и я зачаках да се появи отново.

Минаваше три, хора почти нямаше. Освен мен и двете млади жени, поръчали си пикантни скариди, единствените други посетители бяха трима добре почерпени бизнесмени, пред които се мъдреха празни бутилки японска бира. Една младичка сервитьорка ми донесе листа с менюто точно когато Сид изхвърча през летящата врата на кухнята.

Крепеше на равнището на главата си с една ръка поднос, върху който имаше още три бутилки японска бира. Сложи ги пред пияните костюмари, без да забелязва и мен, и червендалестите им, мръснишки ухилени физиономии.

— Кога приключваш работа? — попита единият.

— Сигурно ви интересува с кого приключвам — тросна се Сид и точно когато ония прихнаха, се обърна и най-после ме видя.

Дойде бавно на моята маса.

— Какво искаш?

— Какво ще кажеш, дали да не прекараме остатъка от живота си заедно?

— Вече сме го обсъждали. А ти какво ще кажеш за едни спагети?

— Защо не! Имате ли от ония, дебелите?

— Юдон ли? Разбира се, че имаме. Предлагаме ги с бульон със скариди, риба, черни гъби и всички останали вкуснотии.

— Всъщност не съм чак толкова гладен. Но какво съвпадение, нали? Да се срещнем толкова неочаквано.

— Определено, Хари. Как разбра, че работя тук?

— Не съм разбрал. Това е четирийсет и второто заведение, в което влизам от няколко дни.