Тони Парсънс - (няма заглавие)

Сякаш чувах гласа му.

Но всъщност нямаше да го чуя никога вече.

И щях да го чувам, докато съм жив.

— Две патици отиват на хотел — каза Еймън. — В най-добрия хотел на Килкарни. Смятат да изкарат незабравима събота и неделя. Но знаете ли какво става — влизат те в хотелската стая и що да видят: тук презерватив, там презерватив, няма презерватив. Е, ще му намерим цаката, пъчи се патокът, ще звънна на обслужване по стаите — да донесат. Звъни той на обслужване по стаите. Накрая пиколото пристига с презервативите. „Към сметката ли да ви ги впиша, господине?“, пита пиколото. А патокът като се разфучал, като се троснал — аз, разправя, да не съм някой перверзен тип! — Еймън свали в пълно мълчание микрофона от стойката. Щяха да добавят по-късно записа със смеха. — Много ми е мъчно за тоя паток, ще знаете — продължи той и тръгна да кръстосва по сцената, която изглеждаше по-ярка от обикновено, пред публика, която очевидно беше по-прилична от друг път. — Защото в Килкарни няма полово образование. Татко ми е казвал, че мъжът е отгоре, а жената — отдолу. Та в първата ми по-сериозна връзка ние с гаджето спяхме на двуетажно легло. Там, откъдето съм родом, сексът си се предава по наследство — ако майка ти и баща ти не са се чукали, и ти не можеш да разчиташ на малко любов. — Той остави микрофона върху стойката и се ухили срещу прожекторите. — Пак добре, че успях да стана обигран любовник, но само защото наблегнах на сухите тренировки. Благодаря ви и приятна вечер!

Публиката заръкопляска неудържимо, а Еймън отиде отстрани на сцената, където го чакаше хубаво момиче с тефтер върху подложка, слушалки на ушите и бутилка бира. После — аха, и да припадне: свлече се на едно коляно и както държеше бутилката бира, се поизвърна и се издрайфа в кофата с пясък, съвсем истинска, а не бутафорна.

— Стоп, стоп! — провикна се режисьорът.

Изтичах на снимачната площадка, надвесих се над Еймън и го прегърнах през разтрепераните рамене. Ококорена от притеснение, до мен стоеше Мем — с дрехи беше направо неузнаваема.

— Не се плаши, Еймън — рекох аз. — Какво си се гипсирал такъв! Снимаме някаква си реклама за бира.

— Не съм уплашен — пророни той едва чуто. — Вълнувам се.

Аз не се вълнувах. Бях уплашен. Много уплашен.

Баща ми, по-точно тялото му беше в погребалния дом. И аз трябваше да го видя.

Собственикът беше споменал, че има възможност да видим тялото — да видим любимия човек, намерил вечен покой, изрече той тихо, горд от услугата, която предлагаха безплатно, — и тази среща, тази окончателна среща между мен и баща ми придоби в съзнанието ми чудовищни размери.

Как ли щях да се почувствам, когато зърна в ковчега човека, дал ми живот? Щях ли да рухна? Щях ли да издържа да гледам могъщия си закрилник, който очаква да бъде вкаран в гроба? Все си мислех, че ще ми дойде много, че ще рухна и ще се прекърша, че годините ще изчезнат яко дим и аз отново ще се превърна в ридаещо момченце.

Видех ли го да лежи там, жестоката истина за смъртта му щеше да прекрачи рамките на всички съмнения и неверие. Щях ли наистина да го понеса? Ето какво исках да узная. Бях научил, че и да ти се роди дете, това още не означава, че си пораснал и си станал зрял човек. Дали наистина трябва да погребеш баща си, за да се почувстваш голям?

Чичо Джак пак ме чакаше в старата кръчма „Червеният лъв“. Попитах мама иска ли да дойде с мен, а тя само поклати глава и се извърна. Не я винях. Но исках да разбера дали ще успея да преглътна, че вече съм сам. Е, не съвсем сам, разбира се. Имах си мама, която спеше на лампа — още не можеше да се окопити, че за пръв път в живота си е сама. Имах си Пат, който се мяташе между радостта да види отново Джина и задушаващата мъка у нас. Имах и Сид, залутана в далечен край на града, където живееше с друг мъж.

Сега, когато баща ми си беше отишъл, дълбоко в себе си се чувствах сам — безвъзвратно и завинаги.

Дори и отношенията ни да бяха обтегнати, баща ми винаги бе мой щит, мой ангел пазител, мой най-могъщ съюзник. Дори и да се карахме, дори и да го разочаровах или подвеждах, винаги бях сигурен, че за мен той е готов на всичко. Сега вече не можех да разчитам на това.

Чичо Джак угаси фаса, останал от саморъчно свитата цигара, и си допи минералната вода. Отидохме в погребалния дом, без да си кажем почти нищо, но когато влязохме и камбанката оповести пристигането ни, чичо сложи ръка върху рамото ми. Не искаше да вижда тялото на брат си. Правеше го заради мен.