Тони Парсънс - (няма заглавие)

Аз обаче стоях със сухи очи и гледах как спускат ковчега на татко в прясно изкопания гроб, бях притеглил до себе си с едната ръка мама, която пък бе прегърнала разридания си внук, а с другата бях бръкнал дълбоко в джоба на черния костюм и стисках сребърния медал на баща си така, сякаш няма да го пусна, докато съм жив.

— Светът се променя — каза Найджъл Бати. — Сега вече не сме седемдесетте. Вече не е като в „Крамър срещу Крамър“. В бракоразводните дела за местоживеене на детето законът и досега защитава майката — така ще бъде винаги. Но все повече хора си дават сметка, че не всякога лошият е бащата.

— Не искам синът ми да расте с чужд човек — рекох по-скоро на себе си, отколкото на адвоката. — Неприятно ми е да живее под един покрив с мъж, който изобщо не се интересува от него. С мъж, който се интересува единствено от майка му.

— Няма да се докараме чак дотам. Каквото и да твърди жена ти, тя ви е зарязала и двамата. И докато си се грижел за сина си, си се справял много добре. Каквото и да разправя тя пред адвоката си.

— Направо не мога да повярвам, че ме изкарва чак такъв непрокопсаник. Ако не злословеше по мой адрес, щях да я уважавам. Но така… Направо ми причернява пред очите. Нали ме разбираш, Найджъл?

— Разбирам те, разбирам те, и още как.

Моят адвокат вече не беше господин Бати, сега бе Найджъл и си говорехме на „ти“. Беше ми разказал патилата си.

Преди седем години се оженил за французойка, с която се запознал в юридическа кантора в Лондон. Оженили се, подир година им се родили близначки. След две години обаче бракът им се разпаднал и жената — бившата, де — решила да се върне във Франция. С одобрението на Апелативния съд получила разрешение да изведе дъщерите от страната. Оттогава Найджъл Бати не ги бил виждал.

— Така децата ми в крайна сметка загубиха единия си родител и рано или късно ще намразят другия — рече адвокатът. — Заради някакъв тъп съдия, решил, че майката е единственият родител с някакво значение за децата. И аз не съм единичен случай: доста бащи губят всякаква връзка с децата си. Защото жените, за които са се оженили, са решили да ги накажат.

Зацъках състрадателно. Вече беше късно и чистачките сновяха из празната кантора в Уест Енд. Бати седеше зад писалището и гледаше през прозореца задръстването по Хановър Скуеър.

— Децата ми със сигурност ще се чувстват по-добре с двама родители. Но за да постигна невъзможната задача да им осигуря двама родители, трябваше да направя известни компромиси. Докато в съдебните дела за местоживеенето на детето няма място за компромиси. И в тях не се отчита кое е най-добро за детето. Би трябвало да е така, но не е. В тях е важно какво е решила майката. — Той си свали очилата и разтърка очи. — Законът се е опитал да премахне сблъсъка в такива дела, но те неминуемо приключват с победа за единия родител и с поражение за другия. Обикновено губи мъжът. Но невинаги — ето това се е променило през последните двайсет години. И в нашия случай ние можем да победим. Заслужаваме го.

— Да де, но тя обича детето.

— Моля?

— Джина обича Пат. Знам.

Найджъл взе да реди някакви книжа по писалището, сякаш го е срам заради мен.

— Това надали има някакво значение — заключи той.

Наблюдавах ги от прозореца. Джина слезе от седалката до водача и отвори задната врата — Пат ми беше обяснил, че Ричард е сложил специална ключалка, която не може да се отваря от деца, — сетне приклекна на тротоара, за да вижда очите на сина ни, притисна го до себе си, така че русата му главица опря във врата и, и го държа няколко секунди, след което го пусна да се върне при мен.

Постоя известно време при аудито — вече не си говорехме, но тя задължително изчакваше да ме види, преди да се качи в колата, — а аз загледах как Пат припка с блеснали очи по алеята към входната врата и си дадох сметка, че той заслужава да бъде обичан не по-малко от всички други деца по света.

По-късно седна на пода в детската, за да си поиграе с играчките.

— Пат!

— Да.

— Нали знаеш, че ние с мама не сме в добри отношения?

— Да, не си говорите.

— Точно така, защото сме скарани.

Без да продумва, той блъсна Люк Скайуокър отстрани в „Хилядолетния сокол“. Седнах до него на пода. Той продължи да удря Люк.

— И двамата те обичаме много. Знаеш, нали?

Детето не отговори.

— Пат!

— Сигурно.

— И двамата искаме да живееш при нас. Ти при кого предпочиташ да живееш? При мен ли?

— Да.

— Или при мама?