Робер Мерл - Островът

Пърсел стана, прегъна ръка, вдигна до рамото си Ману-Файте с отметнати назад червени пера и насочен напред край на пръчката.

— Аз съм Ману-Файте — започна той като се стараеше да изговаря ритмично думите — и говоря в полза на мира. Войната съществува от три дни, а осем души вече са убити. Ауе, това е прекалено много. Кой може да каже дали ще остане някой жив на острова след още един ден? Изслушайте ме, воини! Аз съм Ману-Файте и говоря в полза на мира. Защо е тази война? Защото имаше неправди при разпределението на жените и на земите. Но сега, ауе, има единадесет жени за седем мъже и предостатъчно земя за всички тане, да не постъпваме като безразсъдната акула, която убива без полза. Изслушайте ме! Аз съм Ману-Файте и говоря в полза на мира! Младежът, който размахва оръжие, усеща силата и хитростта си и казва: „Убит ще бъде врагът, не аз!“ Ауе! Войната е случайност. Но и него убиват. Няма вече да лови радостно риба сутрин, няма полюлявани от вятъра кокосови палми, няма почивка по пладне, за да поспи или да играе. Воини, кой ще остане жив, ако войната продължава? Кой ще създава деца на жените? Кой ще населява острова, когато нашите дни се свършат? Воини, аз говоря в полза на мира, а който има език, нека отговори.

Седна и изгледа тримата мъже пред себе си. С пушка на коляно, със забучени в престилчиците ками, те не се облягаха на скалата, а седяха изпънати, но без вдървеност и умора и, макар че бяха на припек, по челата им нямаше нито капка пот. Очите им бяха непроницаеми. Колкото и да си казваше, че тази невъзмутимост е само церемониална и не предвещава нищо, Пърсел се почувствува обезсърчен.

Тетаити направи знак и Тими стана. Трябваше да говори пръв, защото беше най-незначителен от тримата, и тъй като не беше благородник, допускането му в съвета бе нарушение на обичая. За да придаде повече сила на това, което щеше да каже, той вдигна с лявата ръка пушката над главата си, а с дясната извади и размаха камата. Стоя така цяла секунда, изправен на пръсти, като статуя на омразата. Нямаше нито величествеността, нито ръста на Меани и Тетаити, но изглеждаше тънък и твърд като стоманено острие. Когато започна речта си, не се задоволи да пее думите, а ги танцуваше, като удряше с нозе по земята, гледаше с искрящи очи и размахваше мощно камата към Пърсел или я въртеше около главата си. В лицето и снагата му имаше нещо юношеско, неопределено, от което излъчваната жажда за унищожение изглеждаше още по-ужасна.

— О, воини — извика пламенно той с глас, който ставаше все по-писклив, — аз говоря в полза на изкормването на кокошката! О, воини! Изпълнете мисията си! Бъдете като процеп в скала, който бълва гущери! Бъдете като открит отвор, дето се таи разярена акула! Не щадете нито един живот! Да загинат всички перитани! Да убием дългия Скелет! Да убием Плъхчето! Да убием главатаря! Да убием Адамо! О, воини! Аз говоря в полза на изкормването на кокошката! Изгорете колибите! Унищожете градините! Изсечете дърветата! Заробете жените на враговете! Стъпчете ги в нозете си! Да се покоряват като кучки на заповедите ви! Изтърбушете жените, които носят деца на перитани, заличете от лицето на земята тая проклета раса! О, воини, аз говорих в полза на изкормването на кокошката и да бъде както казах!

Тими постави отново камата в пояса си и седна. Меани скочи веднага. Това свинско чедо дръзваше да предлага изтърбушването на сестра му! Меани беше посивял от гняв и всички мускули на великолепното му тяло се свиваха неволно от усилието, което правеше да се овладее. С отметната назад глава, с потръпващи ноздри, с изблещени очи, той издуваше невероятно шия при опитите да заговори. Това куче! Това свинско чедо! По едно време се обърна към Тими с такова яростно изражение, щото Пърсел помисли, че ще се нахвърли върху му. Но това изражение изчезна изведнъж, Меани погледна право пред себе си и успя с невероятно усилие да отпусне мускулите си. Удивително зрелище. Под кожата му от главата до петите трепереха талази, които всеки миг отслабваха като стихващо морско вълнение. После всичко се успокои и тъмната кожа, по която играеха вълнисти отблясъци, стана отново спокойна като езеро. Всичките му мускули изглеждаха стегнати в черни калъфи, които криеха силата им и тялото му оставяше поразително впечатление на покой и ведрина.

— О, Ману-Файте — започна с леко прегракнал глас той, — кой луд приказва да се отсекат дърветата? Та това са наши дървета! Кой казва да унищожим градините? Та това са наши градини! Кой казва да заробим жените? Та това са наши сестри! Кой казва да убием децата, които те носят? О, Ману-Файте, това са наши собствени сестреници! Затова никой да не дръзне да докосне корема на тия жени, за да не се вдигне воин срещу воин и да го убие!