Робер Мерл - Островът

— Зная — обади се Тетаити. — Итя ми разказа.

— Щом съм изменил на тях — продължи Пърсел като изписа във въздуха грамадна осморка с Ману-Файте, — как мога да бъда изменник към вас?

Доводът и величественият жест, който го придружи, направиха дълбоко впечатление на таитяните.

Тетаити вдигна ръка, но помълча една-две секунди, преди да заговори.

— Адамо — каза най-после той, — когато Скелетът и другите насочиха пушките си срещу нас, ти беше с нас, беше наш брат. Но Скелетът уби Кори и Меоро. А брат ни Адамо остана при Скелета.

Пърсел почувствува, че го обзема тревога. Тетаити сякаш повтаряше, малко смекчени, обвиненията на Тими, но в същност нападката му беше съвсем различна. Той не приписваше на Пърсел измяна. Укоряваше го, че е отбягнал да се държи като брат. Това обвинение изглеждаше може би не така опасно. Но в очите на таитянин едва ли беше по-малко тежко.

— Ако бях дошъл с вас — обясни Пърсел, — върху мене щеше да тежи кръвта на брат ми Ропати.

— Ропати носеше пушка срещу нас! — извика Тими с искрящ поглед.

Пърсел се обърна към него и го погледна в очите.

— Който е убил Ропати, не го е убил, защото Ропати е имал пушка. Ауе, едно убийство води друго! Оу не се порадва на Амурея. Убиха го. Уили не се порадва на отмъщението си. Убиха го. А сега ми казват, че ти се боиш от мене и затова заплашваш живота ми.

— Не се боя от тебе — подхвърли оскърбително Тими. — Не се боя от човек, подобен на тия, които живеят във фареуа. 39 39 Фареуа — дом на „негодните“ (уа), където във време на война се приютяват жените, децата и старците.

— Щом съм уа — отвърна Пърсел, — отде накъде ме наричаш изменник?

В този миг Меани сви устни в нежна и лукава усмивка, която прониза сърцето на Пърсел и веднага угасна. Ловък беше Адамо. Ловък и красноречив беше Адамо. Пърсел погледна с радост лицето на Меани, станало отново невъзмутимо. „Все още ми е приятел“ — помисли той в изблик на радост. Всичко му се стори изведнъж по-леко.

— Тетаити — заговори отново Пърсел, сигурен, че ще го убеди. — Изслушай ме, защото ще ти кажа само верни неща. Ропати нямаше да стреля срещу вас. Нито Джоно. Нито старият. Нито Жълтокожият. Ропати носеше пушка, за да си въобразява, че е воин. Джоно от глупост. Старият — защото се страхуваше от Скелета. А пък Жълтокожият не бе поставил в оръжието онова нещо, с което се убива.

Тетаити вдигна полека тежките си клепачи и каза презрително:

— Пеританите имат държане, което ние не разбираме. Хем имат, хем нямат главатар. Хем го слушат, хем не го слушат. Хем вършат нещо, хем не го вършат.

И продължи:

— За мене е ясно: четиримата бяха с пушки. Значи, бяха наши врагове.

— Аз не съм с пушка — каза Пърсел, — а ето, че и мене смяташ за враг.

— Не съм казал, че си наш враг — отвърна Тетаити и го погледна право в лицето.

— Уа ли съм?

— Не си уа.

— Изменник?

— Не си изменник.

— Какво съм тогава?

В съзнанието на Пърсел въпросът беше чиста риторика. Чрез него целеше, като отрекат всичко, да признаят неучастието му във войната. Но Тетаити не го схвана така. Той изгледа продължително Пърсел, сякаш търсеше в чертите на лицето му определение на това, какъв е.

— Не зная — промълви бавно най-после той. — Може би си хитрец.

Отговорът падна върху Пърсел изневиделица и го шибна като камшик. „Дали не е вярно всъщност? — помисли светкавично той. — Дали не се самоизлъгвам? Ами ако цялото ми поведение досега е било само хитрост, нагаждане?“

Трябваше да каже нещо, да отговори, да не остави без възражение думите на Тетаити… Това замълчаване го излагаше. Но съмнението го сковаваше. В този миг почти приемаше качеството, което му приписваха.

Тетаити не наруши мълчанието. Наблюдаваше смущението, в което думите му бяха хвърлили Пърсел, но не вадеше никакво заключение от него. Предпазлив, благоразумен, той не обичаше да избързва дори с мисъл. Може би един ден ще се наложи да се отнасят с Адамо като с враг. Може би. Кой е Адамо? Човек, който умееше да стои настрана от битките. Но защо в такъв случай излагаше живота си, като идваше да иска мир?

Пърсел си припомни най-после изречението, което бе приготвил за започване на разговорите, вдигна птицата над главата си и каза:

— Аз съм Ману-Файте и долетях към вас да ви предложа мир.

Тетаити скръсти ръце, а набръчканото му властно лице прие сериозно изражение. Държането му показваше ясно, че разговорът е приключен и сега вече започва церемониалът на преговорите.