Робер Мерл - Денят не съмва за нас

За да е спасително и да изпълнява своята роля на психологическо хапче, мечтанието трябва да е насочено извън реалното. Затова жената, която изниква пред очите ми, е непозната, чертите и тялото й са оформени по мой вкус и е напълно покорна на своя създател. Не бива обаче да се бърза. Един фантастичен образ изисква бавни и внимателни действия. И когато се разпилее, след като ви е омаял, не се опитвайте да го възкресите. Поне не същия ден.

Този път се разсейва, преди да е стигнал до края си — моята сирена за жалост се изпарява тъкмо когато се къпехме двамата в лазурните води на лагуната. Просто подводницата изведнъж престана да се клати.

Липсата на движение ме разтърсва, ако мога така да се изразя. Лежа на тясната койка и всички светлини са запалени. Ставам, за да наплискам лицето си с вода и да се освежа, когато стъпвам с крак на паркета, едва не падам — толкова е наклонен. Странно, на АРПЛ казват „паркет“, а не под, въпреки че този паркет е от стомана. Хващам се за леглото и чак сега, когато поглеждам койката, разбирам, че ме е събудила не само неподвижността на подводницата, но и това, че главата ми е била по-ниско от краката, докато съм спял.

Драга читателко, естествено вече сте разбрала, че моят свят стана изведнъж наклонен, защото АРПЛ се спуска надолу: и ако подводницата не се люлее вече, то е защото е стигнала дълбини, където голямото вълнение в началото на плаването не се усеща. Естествено капитанът ще реши на какво разстояние от повърхността ще плава подводницата и когато го стигнем, той ще я върне в хоризонтално положение и както ми обеща, „изобщо няма да се клати“. И действително, ако бяхте с нас, не бихте могли да мечтаете за по-спокойно пътуване, като изключим, разбира се, че ще ви липсва слънцето и няма да почернеете.

На малката подводница не е така тихо, както тук, защото тя изплува често на повърхността или се движи малко под нея, за да поеме въздух за дизела и за хората си, както и за да дебне възможни „плячки“. За АРПЛ това не е необходимо. Тя произвежда сама въздуха си, сама отстранява отпадъците си. И се плъзва възможно най-незабележимо в най-големите дълбочини, без да показва на повърхността перископ: по-нататък ще обясня защо.

Доста се развълнувах, когато за пръв път паркетът твърде обезпокояващо се наклони при потапянето на малката подводница, на която получих бойното си кръщение — ако за един лекар приляга изобщо подобен военен термин. Въображението ми започна да блуждае: точно ли са означени склоновете на морските дълбочини по картите? И какво ще стане, ако сонарите се повредят и подводницата се удари в плитчина. Странно, но не разумът, а навикът разпръсна моите страхове.

Едва когато стаята ви е под наклон, си давате сметка колко е приятно хоризонталното положение и как улеснява живота ви. Например опитах се да седна на масата и гърдите ми така се притиснаха о ръба й, че трябваше да напрегна мускулите на ръцете си, за да се освободя. Изпуснах молива, за да се хвана за масата, и той се изтърколи до шкафчето срещу мен, след него се плъзна и книгата, която бях взел да чета и да си подчертавам.

За щастие сега подводницата се движи точно толкова, колкото и моята стая в апартамента на родителите ми в Бордо. Всъщност тя изглежда замръзнала в наклоненото си положение и създава впечатление, че стои на едно място. Чувството е същото и на 10 000 метра височина в самолет с тази разлика, че шумът на реактивните двигатели прониква навсякъде. А тук турбините са твърде далеч, за да достигне шумът до мен. Пълна тишина.

Всъщност не, чува се нещо. И първия път е по-скоро обезпокояващо: на неравни интервали от черупката на подводницата (за която е залепена едната страна на койката ми) се чува скърцане, което би звучало зловещо, ако се засили. Ясно ми е, че идва от увеличаващото се налягане на водата при нашето потапяне. Човек има чувството, че се намира в голям орех и огромна орехотрошачка се опитва да го смаже. Това прави обаче впечатление, докато човек не реши да се довери на инженерите и да си каже, че дори и отвъд пределната дълбочина те трябва да са предвидили голям резерв, за да не бъде смазан корабът от водната маса над него.

Опирам се с лявата ръка на ръба на масата, за да намаля натиска върху гърдите си, а с дясната държа едновременно книгата и молива. Така съм се свил, че почти не мога да чета. Освен това и подсъзнателно се вслушвам в скърцането, което идва от черупката, опитвайки се все пак да го приемам с безразличието на стар подводничар.