Робер Мерл - Денят не съмва за нас

Има разни нюанси във вежливостта и неговата — но това не ме учудва — показва, че за него аз не съм истински моряк, въпреки че нося униформа. Прав е. Аз не обслужвам кораба, а хората в него. И тъй като са млади и пращят от здраве, несъмнено няма да имам много работа. Тук съм в случай на нужда. Като спасителен пояс. С тази разлика, че на борда на подводницата спасителни пояси няма, тъй като няма опасност някой да падне във водата.

— Надявам се, че ще се чувствате добре в стаята си — казва капитанът.

— Много добре, благодаря.

Ако Софи беше тук, щеше да приеме думите на капитана за неволна шега. Защото „стаите“ на офицерите — видях ги, когато минавах край тях — са еднакви: два метра дълги и метър и половина широки. Наричат ги „стаи“, а не „каюти“. Каюти има в пътническите кораби — там те са два пъти по-просторни.

Хвърлям поглед наоколо, въпреки че няма много за гледане. Къде е Наутилиус на капитан Немо с разкошния салон, с органа и с огромната стъклена стена, през която се виждат осветените дълбини на океана?

— Оставям ви — казва капитанът.

Но не си тръгва, а ме наблюдава мълчаливо, което ме кара и аз да го погледна. Среден на ръст, як, с изправени рамене, без никакво коремче, с черна коса и брада, подстригана късо. На този черен фон светят две сини очи. Той добавя:

— Морето е бурно. Ще клатушка доста в началото. Впрочем вие знаете, нали сте пътували на многоцелева подводница. Но при нас, потопим ли се веднъж, оставаме неподвижни и тогава е съвсем спокойно.

Това „съвсем спокойно“, което той произнася с усмивка, ме успокоява напълно. Всички моряци са страдали и ще страдат от морска болест. Както и аз. Но не ми е ясно как бих оперирал апандисит на клатушкащ се кораб.

Капитанът продължава:

— Ще ви изпратя двамата фелдшери — Льогийу и Морван. Доктор Мьорио много ги харесваше. Сплотен екип бяха.

Понеже ми се стори, че долавям известно съжаление в думите му, а може би и скрито предупреждение, казвам:

— Надявам се, че ще свикна с тях, а и те с мен.

— Не се и съмнявам — отговаря бързо той и добавя: — Както знаете, тук носим само фланелка и джинси, без отличителни знаци, с изключение на събота вечер и неделя, когато се издокарваме за празника.

Той се усмихва и излиза.

В очакване на обещаното клатушкане гълтам едно хапче, разопаковам багажа си и ставам собственик на „стаята“. Тя е облицована с дъбови плочки и това я прави светла, топла и уютна. Един англичанин би казал cosy 4 4 Уютен, удобен (англ.). — Б.пр. . Освен това тя е и много добре осветена, а умалените й размери засилват още повече усещането за уют.

Първото, което се вижда, е леглото, заемащо почти цялата дължина. Ако обичате, тук не се казва легло, а койка. Под тази така наречена койка хитроумно са разположени шкафчета, има дори и малък гардероб. На стената към коридора е поставен малък умивалник от дуралуминий (ще се съгласите, че при тукашните условия фаянсът явно би бил не на място).

Бюрото от дясната страна на койката ме разнежва с малките си размери. И то, и шкафчетата, и рафтовете отгоре са дъбови. Би трябвало да кажа рафта, защото той е само един с напречна дървена летвичка по средата, която пази книгите да не изхвръкнат при клатушкането. Едва събирам медицинските си книги там. Затова пък в шкафчетата откривам малък сейф.

Отляво на койката — т.е. от лявата ми страна, когато легна по гръб — дъбовата облицовка извива рязко напред, което ме кара да мисля, първо, че трябва да внимавам при сядане, ако искам главата ми да остане здрава. И, второ, че тази издатина съвпада в общи линии с формата на стоманения корпус. И така отляво, зад тънката дървена облицовка и яката броня на корпуса се простира огромното, черно и тайнствено море. Напразно си повтарям, че бронята е дебела, практически абсолютно непроницаема и устойчива и на най-силно налягане — близостта не може да не влияе на въображението ми. Напразни страхове, двамата с океана ще бъдем съседи, но не ще се опознаем, надявам се. Ако Йона е чудовище, стихията, в която се носи, е още по-чудовищна и несравнимо по-могъща. Ако удивителните машини на Йона откажат и той се принуди да слезе в дълбини, за които не е предназначен, налягането на водата ще го смачка като орехова черупка.

Направи ми впечатление, че дори когато офицерите бяха по стаите, вратите оставаха отворени към коридора. Питам се дали е така, за да се проветрява по-добре, или за да се избегне клаустрофобията, а може би по силата на някакъв неписан бордови закон, според който всички трябва да се виждат помежду си, поне през деня. Изпълнен със съмнения, все пак оставям и моята врата отворена и сядам на малкото бюро пред един бележник, подарен ми от Софи в деня на моята трийсетгодишнина, за да ми служи за „дневник“.