Джон Толкин - Листо от Дребносръчко

Един ден Дребносръчко бе зает със засаждането на жив плет, докато Енория се излежаваше на тревата край него, вторачен в едно красиво и изящно жълто цветенце, подаващо главичка изпод зелената трева. Преди доста време Дребносръчко бе посадил около корените на своето Дърво доста такива цветенца. Изведнъж Енория вдигна глава: лицето му искреше на слънцето, грейнало в усмивка.

— Това е величествено! — възкликна той. — Всъщност изобщо не би трябвало да съм тук. Благодаря ти, задето си казал някоя добра дума за мен.

— Глупости — отвърна Дребносръчко, — не си спомням какво съм говорил, но каквото и да е било, едва ли се е оказало решаващо.

— О, не, напротив — възрази Енория. — Измъкна ме съвсем скоро. Нали се сещаш, онзи, Втория глас: той настоя да ме изпратят тука. Каза, че си искал да ме видиш. Дължа го на теб.

— Не. Дължиш го на Втория глас — рече Дребносръчко. — И двамата го дължим на него.

Продължиха да работят и живеят заедно: не знам колко време. Няма смисъл да се отрича, че отначало имаха известни разногласия, особено когато ги налегнеше умора. Установиха, че и на двамата са им раздадени тонизиращи напитки. На бутилките имаше еднакъв надпис: „Няколко капки се разтварят във вода от Извора, преди почивка.“

Намериха Извора в самото сърце на Гората. Преди много, много време, при това един-единствен път, Дребносръчко си го бе представил, но така и не го нарисува. Сега разбра, че всъщност именно от там тръгва пробляскващото в далечината езеро и че той напоява цялата растителност в околността. От няколко капки водата ставаше резлива, горчива дори, но ободряваща. И тогава двамата скачаха на крака и всичко си тръгваше по мед и масло. В такива мигове на Дребносръчко му хрумваха идеи за прелестни нови цветя и растения, а Енория винаги знаеше точно как се засаждат и къде ще вървят най-добре. Доста преди да си допият бутилките, престанаха да имат нужда от тях. Енория изгуби недъга си.

С наближаването на края на работата им си позволяваха все повече и повече време за разходки, разглеждаха дърветата, цветята, светлините и формите, релефа. Понякога си пееха заедно. Ала Дребносръчко установи, че е започнал все по-често и по-често да обръща поглед към Планината.

Дойде време, когато къщата в падината, градината, тревата, гората, езерото и цялата околност бяха почти завършени по свой си начин. Голямото дърво бе потънало в цвят.

— Довечера всичко ще е готово — рече един ден Енория. — След което ни очаква наистина дълга разходка.

Тръгнаха още на другия ден и вървяха, вървяха, докато навлязоха чак в далечината, стигнаха до Ръба. Той, разбира се, не се виждаше: нямаше нито черта, нито ограда, нито стена. Но и двамата знаеха, че са стигнали до границата на тази страна. Видяха човек, рекоха си, че вероятно е овчар. Вървеше към тях, спускаше се по тревистия склон, който извеждаше високо горе в Планината.

— Трябва ли ви водач? — попита ги той. — Искате ли да продължите нататък?

За миг между Дребносръчко и Енория легна сянка, понеже Дребносръчко беше наясно, че наистина иска да продължи, пък и (в известен смисъл) се налага. Енория обаче нямаше желание и не бе готов за подобно нещо.

— Трябва да изчакам жена си — обърна се той към другаря си. — Тя ще се чувства самотна. Доколкото можах да разбера, и нея ще я пратят тук, все някой ден, когато е готова, пък и когато аз съм нагласил всичко за идването й. Къщата вече е готова, поне доколкото ни позволяват възможностите. Но държа да й я покажа. Надявам се да успее да направи някои подобрения, да й придаде повече уют. Освен това се надявам да хареса и цялата страна. — Той се обърна към овчаря. — Вие водач ли сте? — попита. — Можете ли да ми кажете как се казва тази страна?

— Нима не знаете? — учуди се онзи. — Това е Страната на Дребносръчко, Картината на Дребносръчко, или поне повечето от нея: една част вече се намира в Градината на Енория.

— Картината на Дребносръчко ли! — възкликна Енория. — Нима всичко това е твоя идея, Дребносръчко? Нямах представа, че си толкова умен. Защо не си ми казал досега?

— Опита се да го направи преди много време — продължи човекът, — но ти не искаше да погледнеш. По онова време разполагаше само с платно и бои, а ти искаше да ти поправи покрива с тях. Нали двамата с жена ти наричахте това Щуротиите на Дребносръчко или Онези цапаници.

— Но тогава не изглеждаше така, не беше истинска — защити се Енория.

— Разбира се, тогава бе само намек — отвърна човекът. — Но вие би трябвало да сте го разбрали, ако изобщо сте си помисляли, че си струва да се опита.