Джон Толкин: Листо от Дребносръчко

Живееше някога един човечец на име Дребносръчко, комуто предстоеше дълго пътешествие. Не че много искаше да пътува, напротив, цялата тази работа никак не му се нравеше, но нямаше как да се измъкне. Знаеше, че все някога ще се наложи да поеме на път. С приготовленията обаче не бързаше.

Дребносръчко беше художник. Не се радваше на особен успех отчасти поради факта, че непрекъснато беше зает с други дела. Повечето от онова, което му се налагаше да прави, смяташе за безполезно, ала когато нямаше как да откаже (а това по негово мнение се случваше твърде често), го изпълняваше прилежно. В неговата страна имаше доста строги закони. Пък се намираха и други мъчнотии. От една страна, в определени моменти просто му се мързелуваше, не му се похващаше нищо. От друга, си беше по своему добросърдечен. Нали ги знаете тоя тип добряци дето по-скоро изпитват неудобство, задето не са свършили дадена работа, отколкото да запретнат ръкави и да се заемат с нея. А когато все пак се хващаше с нещо, не минаваше без мърморене, изпуснати нерви и ругатни (предимно под мустак). Така или иначе, непрекъснато му се налагаше да прави какви ли не необичайни услуги на комшията си, господин Енория, човек хром с единия крак. От време на време, ако го помолеха, помагаше и на други хора, от по-далечни места. Освен това сегиз-тогиз се присещаше за пътешествието си и се втурваше да си опакова багажа. И доникъде не стигаше. В такива периоди почти не рисуваше.

Бе подхванал доста картини, повечето твърде мащабни и амбициозни за скромните му възможности. Определено по го биваше в рисуването на листа, отколкото на дървета. Можеше да прекара цели часове над едно листо в опити да улови формата и цвета му, проблясването на капчиците роса по ръбчетата. Ала истинската му мечта бе да нарисува завършено дърво с изпипани до съвършенство листа, при това всичките различни.

На една от картините си отделяше особено много време. Бе я започнал от понесено от вятъра листо, като постепенно я разви до дърво, което започна да расте и да се разклонява, под него плъпнаха невероятни лабиринти от корени. Закръжиха чудни птички, свиха гнезда в короната и зачакаха да им бъде обърнато подобаващо внимание. Постепенно отстрани на Дървото и зад него, през пролуките между клони и листа започна да се оформя гледка — ширна се гора, извисиха снага заснежени върхове. Дребносръчко изгуби интерес към другите си творби: ако изобщо им обръщаше някакво внимание, то бе колкото да ги довлече до Картината, за да ги залепи за нея. Скоро платното придоби такива внушителни размери, че се наложи да се снабди със стълба. Непрекъснато сновеше нагоре-надолу по нея, за да прибави някой щрих тук или да заличи петънце там. Когато го навестяваше посетител, се държеше учтиво, но ръцете му нервно попипваха моливите на бюрото. Изслушваше дошлия уж с внимание, но всъщност мислеше единствено и само за своята Картина, поставена под специалния висок навес (построен върху парчето земя, където някога бе отглеждал картофи).

Не можеше да избяга от доброто си сърце. „Де да бях по-твърд“, казваше си понякога, като имаше предвид, че му се ще хорските неволи да не изпълваха съвестта му с угризения. Всъщност от доста време нищо не можеше да го трогне истински. „Във всеки случай ще довърша започнатото и преди да поема на това досадно пътешествие, ще си нарисувам Картината“, си мърмореше честичко. Макар сам да знаеше, че не може вечно да отлага заминаването си. Творението му трябваше да престане да расте и да бъде доведено до завършек.

Един ден Дребносръчко застана на известно разстояние от Картината и я огледа с неприсъща нему съсредоточеност и отстраненост. Не можеше да прецени какви точно чувства изпитва. Ех, да имаше приятел, който да му помогне да избистри впечатлението си. Работата беше там, че платното му се струваше едновременно крайно незадоволително и много хубаво: по-точно единствената истински красива картина на света. В този момент най-велико удоволствие би му доставило да се види как влиза в стаята, как се потупва по гърба и възкликва (с неподправена искреност): „Просто прелест! Разбирам точно какво търсиш. Продължавай в същия дух и не се притеснявай за нищо! Ние ще се погрижим за държавна пенсия, тъй че не му мисли.“

Всъщност държавни пенсии в неговата страна нямаше. И знаеше едно: за да завърши картината, па макар и в настоящите й размери, трябва да й се отдаде изцяло, да запретне здраво ръкави, да не се разсейва с нищо друго.