Родърик Торп - Умирай трудно

Браунингът. Ако го заловят с него, ще има стрелба. Ако пък го остави и те го намерят, ще хукнат да търсят притежателя. Нямаше време и да го крие, нито пък имаше смисъл да се остави да го надушат — не и щом носи значката на Нюйоркското полицейско управление, нищо, че тя си беше един майтап. Бос, с вдигнат браунинг, Лийланд стъпи на мокета в коридора.

С приближаването му до асансьора гласът се усили. Нямаше да е зле да си вземе бележка за това, ако може, но сега трябваше просто да се намери някакво безопасно или поне сравнително безопасно укритие. Той спря на метър и половина от ъгъла.

Акцент. Лийланд все още не можеше да различи думите. Акцентът беше едва доловим; внимателното, обмислено изразяване подсказваше, че ораторът е изучавал езика чак в училище или дори по-късно. Сега Лийланд пребяга през зоната пред асансьора към вратата на стълбището.

Четирима, единия той позна, по дяволите — по-дя-во-ли-те! — всички въоръжени с най-доброто в света лично оръжие, автомати „Калашников АК-47“. Лийланд се вбеси от собствената си глупост. Веднага трябваше да се досети!

Изчака, стаил дъх. Ако го бяха засекли, някой щеше да извика. Трябваше да прецени видяното, а то не беше малко. Трябваше да мисли. Първото очевидно нещо беше, че с информацията, която имаше дотук, не беше в състояние да предприеме каквото и да било ползотворно действие. Сега трябваше да вземе друго решение. Внимателно отвори вратата към стълбището, пристъпи и леко, безшумно затвори вратата след себе си.

Заизкачва се; взимаше с лекота по две грапави бетонни стъпала наведнъж, а босите му нозе обираха хладината.

Излезе на трийсет и четвъртия етаж. Достатъчно далече. Главното, осветление беше изключено и във всички посоки, през прозорците от тавана до пода, обрамчили сградата, той виждаше светлините на града, които проблясваха чак до тъмния хоризонт, и магистралите, като червени потоци, които се оттичаха от града. Тоя етаж беше различен от трийсет и втория, открит, без преградни стени за защита и скривалище. Дотук добре.

Той проумя, че ще трябва да научи повече за сградата. Най-напред искаше да проучи „сърцевината“ на постройката. „Сърцевината“ беше една и съща на всеки етаж: осем асансьора, по четири от всяка страна, които се гледаха в очите един срещу друг като салонни танцьори. Сега-засега той не можеше да каже дали асансьорите работят, и задействаше ли някой от тях, без да е необходимо, това навярно само би го издало. Четирите стълбища се виеха зад асансьорните клетки, обърнати към четирите външни ъгли на сградата. Забавата два етажа по-долу беше в югозападната част. Добре. Ако слезеше по това стълбище, щеше да се окаже по-близо до дансинга, но му се искаше първо да помисли още.

Той се разтъпка из целия етаж, като гледаше надолу към улицата. Входове за гаража от двете страни в улиците, рампи, които пресичаха стълбите. Входът беше два етажа по-нагоре, спомни си Лийланд, със стъклени стени, тъй че всичките асансьорни клетки и поддържащите пилони на постройката бяха видими. Като се има предвид големината на сградата, подземният гараж беше най-малко на два етажа надолу, а може и три. Най-долу бяха отоплението, контролното табло за електричеството и телефонният комутатор. Не можеш да отбраняваш сградата от партера, но отгоре, високо отгоре, с неработещи асансьори, тя беше по-непристъпна от средновековен замък: дори специалните части не биха могли да си възвърнат загубената територия.

Четиримата мъже в джинси и винтяги, въоръжени с калашници, бяха запалили флуоресцентното осветление и бяха натирили тълпата към центъра на голямата стая. Лийланд не беше видял Стефи, Джуди или Марк, но бе видял Ривърс и Елис с ръце на темето.

Петима-шестима там долу, ако бяха запазили хладнокръвие, за да мислят ясно, щяха да забележат, че Лийланд не е в навалицата. Може би от всички тях най-голямо доверие заслужаваше Ривърс, независимо какво си мислеше за характера му. Ривърс беше жилав: в това Лийланд беше по-уверен за него, отколкото за собствената си дъщеря. Отдавна бе минало времето, когато тя обичаше баща си и имаше пълна вяра в него. Но през последните години той беше забелязал, че я отегчава, понеже тя го смяташе за старомоден, изостанал от времето й безполезен. Ала това тук не й беше преустроената кухня в Санта Моника, а поради мястото й в йерархията на компанията тя беше в по-голяма опасност, отколкото си мислеше. Човекът, когото Лийланд позна, беше убиец, който обичаше да убива, — и сигурно, почти сто на сто, нямаше да устои да не затрие някого тази вечер чисто и просто за да покаже, че тук командва той.