Родърик Торп - Умирай трудно

— Прекалено стар съм дори за майка ви!

— Но не и за мен, хитрецо! Той смигна и й изпрати целувка.

— Този е бащата на Джинаро — чу я да хихика, когато се предполагаше, че той вече не може да я чуе. Не погледна назад, защото хич не хареса начина, по който тя произнесе името на дъщеря му.

Бюрата в голямата стая бяха изтикани до стените, за да се отвори място за танци, и Лийланд трябваше да си пробива път с лакти през зяпачите, които бяха в три редици околовръст. Вратата на Елис водеше първо до стаята на секретарката, но обзавеждането тук беше къде-къде по-горе от ярко оцветените метали и пластмаси отвън. Дебел зелен мокет, стени, облицовани с палисандрово дърво, и имитация на цветно стъкло за розетката на тавана — и всичко това за секретарката! Като повечето себеподобни, директорите на „Клаксън“ се възползваха от това, че според закона разходите за обзавеждане не подлежат на данъчно облагане, и си угаждаха с разни гиздосии, които биха накарали и египетски фараон да се облещи от завист. Вратата към вътрешния кабинет беше открехната, но думкането на музиката, която тътнеше и под краката му, пречеше да чуе има ли някой там. Той, почука по касата.

— Кой е? Влезте.

Трима мъже извърнаха глави. Стефи, която седеше на дивана срещу тях, скочи.

— Татко! Весела Коледа! Идваш точно навреме! — Тя прекоси стаята, прегърна го и го целуна по бузата. В прегръдката си я усети някак омекнала и слаба и това го подразни. С ръка на кръста му тя се обърна към другите, които сега стояха прави, и го представи. Елис, зад бюрото, беше като нея около четирийсетте; мъжът на Лийландова възраст беше тексасец на име Ривърс, вицепрезидент по продажбите; и едно момче на двайсет и няколко, Мартин Фишър — новият помощник на Стефани.

Ривърс пръв се ръкува с него:

— Добре дошли, мистър Лийланд. Чест и удоволствие. Чухме за произшествието в Сейнт Луис. Е, не е било много сериозно…

Стефани погледна челото му. Ривърс се обърна към момчето:

— Знаеш ли колко германски самолета е свалил този човек?

— О, да. — Той се взираше в Лийланд и се мъчеше да сьотнесе разказите към човека, който стоеше пред него.

— Стара история — каза му Лийланд. — И родителите ти не си я спомнят.

— Не е така — възропта Елис, докато усмихнат заобикаляше бюрото. — Съвсем не е така. Добре дошли. Идвате точно навреме. Това е най-големият ден в живота ни. — Той стисна ръката му прекомерно поривисто, което веднага отблъсна Лийланд.

— Чух нещо за сто и петдесет милиона долара.

— Вярно е — възторжено потвърди Елис. — Това е най-големият договор, който сме подписвали в „Клаксън“ извън петрола.

— Ще строим мостове, татко. В Чили.

— Покажи му часовника — настоя Елис.

— Ще го види по-късно — отвърна тя.

— Горе в стаята имам макет на моста, мистър Лийланд — вметна Ривърс.

— Наричайте ме Джо. И без бяла брада се чувствам достатъчно стар, ама не се отнасяйте към мене като към Дядо Коледа. — „Или като към Късметлията Линди“, помисли си, защото образите на миналото вече няколко часа се виеха във вихрушка, като листа, понесени от вятъра.

— Аз пък бях в Южния Пасифик — внезапно тръсна Ривърс.

— Ако питате мен, от цялата история ще излязат чудесни картинки за дъвки — поклати глава Лийланд. — Стефи, бих искал малко да се умия, ако може. Вече четиринайсет часа не съм се спрял. Бих искал да ползвам и телефона.

— Нещо не е наред ли? — попита Ривърс.

Лийланд поклати глава. Той си мислеше за старото ченге долу, ала навитата на руло еднодоларова банкнота, която видя върху бюрото на Елис, го направи по-предпазлив.

— Искам да звънна в Сан Диего. — Лийланд се усмихна на Стефи. — Случи се нещо в самолета.

— Стар козел! — подскочи тя. — Взел си самолета до Сан Диего, нали? Тя още не се е прибрала вкъщи.

— Дамата има телефонен секретар или автомат, едното или другото. Не ми го е казвала, но се басирам, че е така.

— Да си полицай е като да имаш шесто чувство, нали? — намеси се Ривърс.

— По-скоро трябва да умееш да събираш отделните факти в цялостна картина — каза Лийланд, без да гледа към Елис.

— Коя е? — попита Стефани, като го дърпаше за ръкава.

— Стюардесата — отговори Лийланд. — Не се безпокой, по-възрастна е от теб… е, немного. Какъв е тоя часовник?

— Купих си подарък. Защо я наричаш стюардеса?

— Обикновено ги наричам съпровождащи полета. Но в случая исках да е ясно, че говоря за жена.

Смехът на мъжете я накара да се изчерви.

— Целите сме в слух — подхвърли Елис. — Ето, всички се настройваме…