Родърик Торп - Умирай трудно

Лийланд реши да слезе по югоизточното стълбище до трийсет и втория етаж. Вратата беше тежка, огнеупорна и почти шумоизолираща. Топката на дръжката се завъртя лекичко и резето се придръпна в пълна тишина. Той почака. Нямаше как да знае дали някой не гледа право насам от другата страна. Предпазливо отвори вратата.

Пред него се виждаше гола стена. Но сега чуваше доста ясно мъжа, който говореше, и разбираше някои от думите му. „Вие, хората“ и нещо там. После пък нещо като „целият свят гледа“.

Лийланд излезе в коридора. Искаше да разбере какво имат наум. Искаше да разбере колко са. Коридорът по-нататък се стесняваше до дванайсетина метра и някой в ярко осветената зала трябваше да има доста силни очи, за да го забележи в сумрака. Той стисна браунинга в лявата си ръка. Дори да го видят, щеше да успее да се върне до стълбището и докато не разберат, че има пистолет, вероятно нямаше да го броят за заплаха.

Гледката не беше такава, на каквато се надяваше. Виждаше само един от въоръжените мъже и част от хората, все още с ръце на тила. Водачът, мъжът, когото Лийланд беше познал, продължаваше да говори и ставаше Ясно още нещо: той знаеше, че е защитен отдолу. Лийланд се върна при стълбището и се изкачи един етаж нагоре.

Потвърдено предположение: трийсет и третият етаж беше различен от другите два — тези отгоре и отдолу, които Лийланд бе видял; низ от „зайчарници“ водеше до огромни, потънали в плюш кабинети покрай прозорците. В някои дори имаше телевизори. Той трябваше да проследи и подреди нещата, да си набележи различното разположение на помещенията на етажите, които оглеждаше. Ако ще трябва да бяга, за да спасява живота си, навярно би успял само ако има представа в коя посока да поеме.

Бандата. Беше видял четирима. Макар че имаха радиопредаватели, долу им бяха нужни поне още двама души — във фоайето и в помещението с електрическите табла. Този във фоайето в момента вероятно отпращаше полицията. На Лийланд му трябваха десетина-петнайсет минути да слезе пеша оттук до партера. А после?

Той знаеше отговора. Беше участвал в секретните семинари и конференции, на които се разработваха предполагаемите действия на много от градските полицейски управления. Това беше същинската, единствена и истинска причина за създаване на групите по специалните оръжия и тактики. Избиването на Смесената освободителна армия беше показателен пример. Бившият шеф на Лосанджелиското полицейско управление Ед Дейвис беше разпердушинил стратегията със своето тъй наречено майтапчийско предложение за решение на проблема за въздушното пиратство: „Обесете ги на летището!“

Стратегията: Да се избият до един.

Скривалището на Смесената армия беше изгорено до основи и всички вътре измряха.

В Ентийб един заложник бе убит от израелски парашутист, след като, вместо да се подчини на заповедите, се огледал да види какво става.

Заложниците не бяха важни. Същността на тази вълна от международен тероризъм бе единственият значим елемент в изясняването на проблема. Лекциите, прожектирането на диапозитиви, докладите, психологическите портрети, материалите, предоставяни от дузина правителства и от още дузина многонационални корпорации, не оставяха алтернатива. Съществуваше световна мрежа от хора на по двайсет-трийсет години, някои действаха самостоятелно, но повечето се сдружаваха с други групи, дирижирани и прикривани от страни като Сирия, Ливан, Южен Йемен и Либия, които бяха посветили живота си на разрушаване на обществения ред в некомунистическия свят. После щяха да построят революционно общество и, съвсем естествено, между тях имаше остри разногласия как точно да стане това.

Нечии кратуни бяха разработили различни сценарии за това, което би се случило в действителност, като извличаха закономерности от революциите — 1789-а във Франция, 1917-а в Русия, дългогодишната борба в Китай и напоследък в Камбоджа и Виетнам: чистки, кланета, геноцид, контрареволюция, нови разколи. Един дебел, дребен академик, горд, че е между „железните момчета“, така се бе разгорещил, че изпусна следния „бисер“: „Ние предвиждаме трийсет и три до трийсет и осем процента вероятност за световна анархия, вместо онези петнайсет до двайсет процента, валидни сега.“

Психолозите помагаха повече, но най-полезен за Лийланд бе психиатърът с „портретите“ на пет действителни човешки същества. Някои от тези хлапета не бяха сополанковци от средната класа, както ги рисуваха списанията. Аржентинец, израсъл в къща два квадратни метра, дигната от петролни варели, мукава, сандъци за вино; палестинец, отгледан в бежански лагер в Бейрут с изглед към свръхскъпи апартаменти и първокласни хотели, но който на двайсет и две вече бе изгубил всичките си зъби. Хора, чийто живот нямаше смисъл, се надяваха на изкупление във или чрез смъртта. Тия младоци знаеха, че ще умрат, и това ги караше да се държат един за друг. Преди всяка бойна задача те се запиваха до умопомрачение и си предаваха момичетата от ръка на ръка. Япончето, докато попилявало едно летище с калашник, колкото и да е било уплашено, е знаело, че за него раят е на две крачки. Те наистина бяха обречените на земята.