За сополанковците от средната класа човек трябваше да отиде до Европа и Америка. Урсула Шмит, германската поетеса, която възпяваше смъртта, италианските хлапаци, които специализираха бавно убиване на политици, или Литъл Тони Червения, също от Германия, който обичаше драмата на смъртта, превръщаше я в театър — оправяше вратовръзката на жертвата си, преди да я простреля през петлицата на сакото — „закичването на черната бутониера“, така го наричаше.
Литъл Тони — Антон Грубер — беше човекът, когото Лийланд разпозна долу.
Професионалната поука, а и общото мнение на всички колеги на Лийланд беше, че тези хора са явно неспасяемо луди, че не биха се спрели пред никакво злодеяние — използване на ракети срещу пътнически самолет, отсичане на пенис в Заир, екзекутиране на пилот, след като е бил накаран да падне на колене и да се моли за живота си.
В четвъртък, предпоследния ден на конференцията, когато Лийланд и повечето от останалите смятаха, че май ще е ден на разделяне и подразделяне в комисии и в подкомисии, те видяха, че залата се претърсва — още веднъж — за подслушватели. Седнал отпред, с разпилени пред него листи, бе шефът — на управление в Средния Запад, беловлас мъж с хлътнали страни почти, на шейсет, един от най-почитаните полицаи в Америка, с устни, така силно притиснати към зъбите, че бяха почти обезкръвени. Тъй като беше добре известен, събранието бе проведено по обичайния начин и председателстващият отбеляза, че едва ли някой ще е против, ако отсрочи обявената в дневния ред точка. Без повече приказки етажът бе опразнен. Шефът стоеше зад бюрото си и едва повдигайки глава, подхвана бавно:
— Съжалявам за всичко това, но имах дълга, трудна нощ. Исках да можем свободно да се изказваме. Искам аз самият да се изкажа свободно.
Колкото по-дълго мислих върху това миналата нощ, толкова по-дълбоко в себе си трябваше да прониквам, за да разбера къде наистина се намирам. Това продължи да ме предизвиква през цялото време. И тогава, най-накрая, се опомних: Това е не само най-противната проклета гадост, с която съм се сблъсквал като полицейски служител, а и най-трудният проблем, с който съм се сблъсквал като човешко същество.
Той се размърда на стола и погледна нагоре към най-младите от последните редове:
— За тези от вас, които не ме познават — занимавах се с взломни кражби осем години и служих трийсет и три месеца в морската пехота в Южния Пасифик. Видял съм какво ли не… знам колко ужасен може да бъде животът. Женен съм трийсет и седем години за една жена и днес я обичам повече, отколкото когато бях млад. Имам четири дъщери, всичките образовани в колежи, и деветима внуци. В събота трябва да замина по най-бързия начин, защото ще има градинско празненство в чест на осемдесет и седем годишната ми леля. Тя е по-малката сестра на майка ми и май е решила, че ще мре, защото сама помоли за тържеството. Ние сме споделили много живот, тя и аз, и знам, че е много доволна от онова, което е постигнало семейството.
Той стана:
— Е, тези хлапета ме принудиха да се замисля за семейството си и за това, което е важно за мен, понеже те показаха съвършено ясно, че имат нюх за всичко, което може да се използва, за да разчисти пътя за грандоманските им кроежи. Много внимателно слушах психиатъра, който беше тук; и видях как тези младоци са стигнали до заключенията си за същността на света. Дори и да грешат някъде, то не е за нещо съществено. И аз като тях искам всеки да има равни възможности в живота си, но аз не само зачертавам убийството като средство, аз не успявам да видя връзката между начина, по който те убиват, и обществената справедливост, която твърдят, че искат да ни донесат.
Твърдят. Аз съм бил тук-там… виждал съм такива неща навремето. Хора ката тези хлапета започнат ли един път да убиват, нямат спиране. Когато спечелят властта… ако я спечелят… те ще организират съдебни процеси и тайна полиция, но убийствата ще продължат, ще станат кървава баня, после геноцид. И не е нужно да си историк, за да схванеш, че щом веднъж светът попадне в ръцете на фанатици, фанатизмът става закон на деня. Няма нужда да се вглеждаме в новата история. Инквизицията разруши Испания.
Това ми къса сърцето. Бях отгледан с вярата, че ние тук, в Съединените щати, сме деца на всички и имаме отговорността да бъдем водачи по пътя тъкмо към този свят, който тези хлапаци твърдят, че искат. Когато поостарях и имах възможността да попътувам зад граница, видях другата страна на медала: ако ние сме част от световното семейство, тогава тези, с които имаме взимане-даване в другите страни, са правнуците на дедите на нашите братовчеди — разликите между нас се свеждат в повечето случаи до каприз на съдбата.
Читать дальше