Карл Май - В Судан

— Е, ако не нещо друго, то ще се случи поне едно — аз ще се нахвърля върху Ибн Асл.

— Невъзможно! Та нали ще си вързан!

— С шебаха към шатровия прът, да. Но ако се надигна, ще изтръгна пръта и съборя шатрата. Би ме учудило, ако не ми се удаде после да докопам Ибн Асл.

— Какво ще ни помогне това?

— Твърде много. Имам ли го веднъж между ръцете си, то определено вече няма да го изпусна.

— Само че нас ще ни убият!

— Може би не. В моите ръце този човек ще бъде заложник, срещу който можем да се изтъргуваме.

— Ти си вързан и без оръжия, докато оня дори в съня има нож у себе си. Ако ти въпреки оковите го приклещиш, той ще те намушка.

— Аз ще го склещя веднага така, че изобщо да не помисли за ножа си.

— Де да можехме да говорим с джангехите! Ама и това нищо нямаше да ни ползва. Те са от едно племе, наистина, с хората на Вагунда, ама нали бяха сродени и с жителите на Фогуда, които също принадлежат към гохките, а пък пак ги нападнаха. Видят ли веднъж чернотиите кръв, у тях се губят всякакви чувства и съображения.

Трябваше да прекъснем разговора си, защото дойдоха да ни завлекат в близост до шатрата. Под дървесата владееше само още един полумрак. Аз се възползвах от него да хвърля един поглед върху бивака. Пространството между двата храсталака беше значително по-дълго, отколкото широко. Вследствие на това бивакът имаше тясна, разтеглена форма. Едното крило заемаха белите асакери, другото — джангехите. Помежду двете се издигаше шатрата, но не в средата на бивака, тъй като черните се простираха на по-голямо пространство от белите. Воловете бяха вързани зад храстите. Неколцина джангехи бяха пратени с разни съдове за вода. Трябваше да я вземат — въпреки значителното разстояние — от брода. Когато се върнаха, беше приготвена обичайната каша, с която бях натъпкан и аз. После ме вкараха в шатрата, където бях вързан като вчера. Ибн Асл остана да седи пред входа. Чух го да говори с хората си. Той изпрати двама съгледвачи и заповяда освен това да му донесат вода, тъй като запасът отпреди малко беше свършил.

Мина дълго време, може би час. После мъжът се върна от брода с водата. Ибн Асл пи и остави съда зад себе си в шатрата. Малко по-късно дойдоха разузнавачите. Те доложиха, че в селото царяло голямо оживление и можело да се приеме, че хората нямало толкова скоро да си легнат. Беше толкова тъмно, че макар шатрата да стоеше отворена, не можех да различа никакъв човек. Ибн Асл, изглежда, обмисляше нещата и после го чух да казва:

— Добре ще нападнем едва след полунощ. Стражите са същите като вчера и нека ни събудят в полунощ. Дайте завивките за постелята ми!

Аз буквално поглъщах всяка от тези думи. А сега се вслушвах със затаен дъх във всяко негово движение. Той получи завивките, за да си приготви сам кревата. Съдът с водата му се пречкаше на пътя. Той го отмести встрани, та да не го събори. Когато привърши с приготовленията си, дойде при мен да ми опипа оковите.

— Кучи сине, днес е последният ти добър ден — каза същевременно. — Утре и Рейс Ефендина ще бъде в ръцете ми и тогава ще завиете, та чак отвъд Тондж ще ви чуят.

Ибн Асл се убеди, че оковите ми са наред, и тръгна към постелята си, за да се излегне. Беше оставил гърнето далеч от себе си. Аз почти треперех в очакване дали ще го вземе. Не, той не го стори, а го остави на мястото му! Поех си дълбоко и облекчено дъх.

Сега чаках, додето можех да приема, че оня е заспал, може би в продължение на един час, който ми се стори цяла вечност. После протегнах свързаните си наедно крака, за да „клъвна“ съда с водата. Докоснах го, прибутах пръсти зад него и започнах леко, леко да го приближавам към себе си, присвивайки постепенно колене към тялото. Най-сетне можех да го достигна с ръце. Беше от така наречените „кулле“ — тумбест глинен съд, чийто отвор за щастие беше достатъчно широк да мога да провра едната си ръка. Тъй като лявата ръка обикновено е по-слаба от дясната, тикнах първо нея вътре, но много внимателно, за да не издрънча със синджира. Водата беше студена.

Трудно беше да се прецени времето, ала сигурно мина отново час, преди да си измъкна ръката. Когато я опипах с дясната, почувствах, че кожата е гъбясала, значи се беше свила. Хванах с дясната ръка здраво лявата окова и започнах да я въртя. Хамдулиллах, насмалко да извикам… ставаше! Успях да изхлузя лявата ръка от желязото и тя беше свободна! Сега посегнах бързо с нея към тила, където беше пъхнато напречното колче на шебаха. Измъкнах го и освободих после врата си от чатала. Оставаше само още да развържа ремъка, който свързваше краката ми. Типовете бяха направили една фльонга. Дръпнах я и се намерих в пълно притежание на крайниците си. Вярно, оковите още висяха на дясната ми китка, но вместо да ми пречат, те можеха по-скоро да ми служат като оръжие, което хич не беше за пренебрегване.