Карл Май - В Судан

Когато всичко отмина, бяха запалени огньове, необходими за една по-добра, цялостна ориентация. Последвалите сега сцени бяха къде забавни, къде трогателни. Забавно ни беше преди всичко на нас, победителите. Бен Нил, Селим и аз бяхме веднага освободени от ръчните окови. Що за физиономии направиха сега белите ловци на роби, виждайки нас тримата сега свободни и в такива приятелски отношения с техните досегашни съюзници! Кълняха и ругаеха, ала напусто. Единствената сетнина от техните грубости беше, че на тях сега в допълнение на ремъците бяха надянати още оковите и шебахите. Такива в наличност имаше достатъчно. Ибн Асл ги беше взел за хората от Вагунда.

Когато бе въдворен необходимият ред, изпратих Бен Нил и Селим да доведат Ибн Асл и пазачите му. Те взеха един шебах и чифт пранги. Тези украшения носеше той, когато го доведоха. Аз изобщо не пожелах да говоря с него, а му показах своето презрение. Но когато той се изперчи пред мен и ми метна един искрящ поглед от изпълнените с ненавист очи, избълвайки в лицето ми една невъзпроизводима хула, скочих все пак разгневено и му се озъбих:

— Мълчи, окаянико! Ти само преди броени часове ме призова да не съм съсипвал заложеното в мен доверие. Аз обещах да сторя всичко възможно от моя страна и сдържах думата си. Сега не с моите, а с твоите възможности се свърши. Аз ти доказах, че Доброто е винаги по-могъщо от Злото, и завинаги приключих с теб. Рейс Ефендина ще ти издаде присъдата.

Как прекарахме малкото часове до заранта, човек може да си представи. Най-гълчалив беше отново Селим, който принуждаваше всеки да го изслуша, че бил най-големият герой във всемира.

Когато започна да се развиделява, бяха оседлани воловете, понеже аз бях наумил да изпълня един забавен номер. Багажът и пленниците бяха натоварени, след което се качихме и ние на седлата. Напуснахме гората и потеглихме към езерото. С бавна и тържествена езда заобиколихме водния басейн. Будните вече жители на селото ни сметнаха за очакваните врагове и нададоха силен боен крясък. Събраха се на големи тълпи пред ограждението и бяха строени от техния главнокомандващ Рейс Ефендина в няколко отделения. Когато те се понесоха надолу по баира, за да ни „натикат в езерото“, както той се беше изразил, пратих аз насреща им храбрия Селим на гърба на един як вол. Никой друг език не бе толкова подходящ за една такава задача, както този на „най-големия герой на всемира“. Той беше дошъл, видял и победил и този път, досущ както винаги. Едва го разпознали хората и чули първите му думи, то бойните дружини изпаднаха в безредие, дисциплината отиде по дяволите и всичко живо се юрна мешано по надолнището, за да се диви и мае над чудото на новия ден. Всеки искаше да говори с мен, а аз нямах време да отговарям, тъй като цялото ми внимание бе ангажирано от задачата да браня Ибн Асл. Ако не го бях сторил, той буквално щеше да бъде разкъсан на парчета. По моя заповед асакерите на Рейс Ефендина сключиха около него и бялата му шайка кръг, за да отведат под сигурна охрана победените горе в селото. Джангехите ги последваха, а жителите и жителките на Вагунда тръгнаха да се точат подире им така въодушевено, че никой повече не ми обърна внимание. Аз останах съвсем сам при езерото и след известно време се повлякох бавно нагоре.

Междувременно Селим беше съумял да разтръби нашите или по-скоро своите геройства и да разпали всекиго с тях. Сърцето на Рейс Ефендина също се бе стоплило. Тъкмо влизах през портата на селището и той тръгна насреща ми, протегнал двете си ръце.

— Ефенди! Аз бях несправедлив спрямо теб. На Селим ни дума не е за вярване, ала от малкото, което научих от Бен Нил, съзнавам, че снощи над нас е витаела много сериозна опасност. Цялото село спеше!

— Не цялото — отвърнах. — Четири сърца бяха будни, за чието биене селото е било станало твърде тясно. Ако не бяха те, то…

Не можах да продължа, защото тъкмо в тоя момент върху мен се изсипа тълпа гохки, водени от очилатия мъж. Бях сграбчен, притиснат, пресован и понесен от въртопа от колиба към колиба, та из цялото село. Кажи-речи имах чувството, че волската езда от Фогуда комай далеч не бе толкова ужасна, както триумфалното шествие през Вагунда.

Следобед селото бе обиколено от нова процесия, но от съвсем друг характер. Ибн Асл и неговите бели ловци на роби бяха разведени наоколо и всички без изключение бяха оковани и с шебах на врата. Ибн Асл носеше тежкия читал, с който беше измъчвал мен. Вече казах, че хълмът, върху който бе разположено селището, се спускаше отвесно от три страни. Ловците на роби бяха отведени до едната страна, наредени непосредствено до ръба и разстреляни. Труповете им се сгромолясаха в пропастта. Аз не присъствах. „Горко на онзи, който стори зло!“ Наказанието беше справедливо, ала нямаше причина да ставам свидетел на изпълнението. В замяна на това ми се струваше, че едва сега можех да задишам по-спокойно, тъй като вече имах сигурността, че ужасните закани на ловеца на роби няма да ме сполетят.