Карл Май - В Судан

Тук съгледвачът, отделил се предната нощ от нас, се измъкна измежду храстите, зад които се беше крил, и пристъпи към Ибн Асл, за да му докладва. Тъй като яздех зад ловеца на роби, можех да чуя всяка дума, която биваше изговаряна.

— Е — попита Ибн Асл, — провървя ли ти?

— Да, о, господарю — гласеше отговорът, — по-добре не можех и да се надявам да ми провърви.

— Колко е далеч селото оттук?

— Пешком се стига за повече от час, но яздешком — за по-малко. От другата страна на брода подслушах в гората двама мъже.

— Чернилки от Вагунда?

— Не, били асакери на Рейс Ефендина. Отишли били в гората да застрелят някакъв дивеч и понеже не бяха открили никакъв, седнаха да побъбрят.

— За какво говориха? — поиска да знае Ибн Асл.

— За теб. Беше щастливо обстоятелство, дето ги срещнах. Работата можеше, ако бяха по-внимателни, да свърши зле за мен. Аз яздих през брода, за да скрия вола в гората и после да се промъкна близо до селото. Тъкмо се бях озовал зад първите дървета и ония довтасаха. Да бяха дошли няколко удара на сърцето по-рано, щяха да ме забележат.

— Какво се случи по-нататък?

— Аз се дръпнах встрани да завържа най-напред вола и после тръгнах тихо след тях. Те седнаха и заговориха помежду си толкова високо, че можех да ги разбирам, без да е нужно да се изнеса по-напред.

— Какво чу?

— Че те очакват едвам след четири или даже пет дена.

— В такъв случай сигурно не са направили и никакви приготовление за отбраната?

— Не. Тъкмят се да изпратят съгледвачи насреща ти и да те пуснат да идеш до езерото, дето лежи долу под селото. В него после щели да те натикат с превес на силите.

— Това не е нищо ново за мен, вече го чух от нашия пленник Селим. Кой е всъщност предводителят? Рейс Ефендина?

— Да, обаче хората му нямат голяма вяра. Двамата мъже казаха, по-добре щяло да бъде. Кара Бен Немзи ефенди да си бил при тях, а и борите, които се намират тук, имали повече доверие на този.

Тогава Ибн Асл се обърна към мен.

— Чу ли похвалата, ефенди? Надявам се, няма да съсипеш доверието, което хората хранят към теб.

— Бъди уверен, че ще сторя всяко възможно — отвърнах аз невъзмутимо.

— С твоите възможности се свърши — ухили се оня злорадо и се обърна после пак към съгледвача: — Какво още чу?

— Повече нищо, освен дето хората мислят, че тримата мъже — сега наши пленници, са поели пътя, по който са дошли по тия места.

— Значи си нямат хабер, че са искали да отидат във Фогуда?

— Не. Те смятат, че Кара Бен Немзи се е почувствал оскърбен и пренебрегнат и следствие на това съвсем се е отдръпнал от Рейс Ефендина.

— Доволен съм от това, което си узнал. Колко е дълбок бродът?

— Един ездач ще се накваси само до коленете.

— Трябва да идем колкото се може по-близо до селото. Знаеш ли някое място, където бихме могли да бивакуваме, без да бъдем открити?

— Аз се огледах и открих едно, което се намира на половин час оттук. Ако не палим огън, няма начин да бъдем открити от Вагунда.

— Води ни тогава! Там ще останем само за късо време, тъй като нападението ще се проведе още преди полунощ.

— Господарю, позволи ми да ти обърна внимание, че жителите на селото имат гости. Борите и асакерите на Райе Ефендина са при тях, а където са отседнали гости, хората късно отиват да си лягат.

— Това действително е вярно. Впрочем хората спят между полунощ и изгрев слънце най-здраво. Може би ще нападнем едва по онова време. После ще пратя още един съгледвач. Сега напред!

Подкарахме към водата и от другата страна на брода се насочихме към селото. След около половин час завихме, водени от разузнавача, към гората, в която той беше скрил вола си. Дърветата бяха яки и високи и отстояха далеч едно от друго. Пристигнал между два храсталака в подлеса, водачът обясни, че тук било най-доброто място за бивакуване.

Слязохме и ние тримата веднага се сдобихме с шебахите. Бяхме пристигнали тъкмо навреме, защото вечерта започна сега да спуска своето мрачило. Воловете бяха вързани. Няколко мъже разпънаха шатрата на предводителя. Тъй като ние освен дето носехме шебах и ръчни окови, бяхме и с вързани крака, хората явно мислеха, че не е необходимо да ни обръщат кой знае какво внимание. Можехме несмущавано да говорим помежду си.

— Много зле стоят нещата, ефенди — каза Бен Нил. — Първо Селим и аз носехме само ремъци. Сега ни курдисаха и пранги. Това е лош знак. Ние сме изгубени.

— О, не! Нещо трябва и ще се случи за нашето спасение.

— Че какво пък? Аз не мога да направя нищо, Селим — също. А теб пак ще те вържат в шатрата. Какво може да се случи при това положение?