Карл Май - В Судан

Аз бях здраво вързан на моя вол, без да мога да хвана юздите, и имах на врата си тежкия шебах, който трябваше да държа с вдигнати ръце, ако не исках да бъда удушен. Всяко дръпване от страна вола на Ибн Асл, всяка погрешна негова стъпка щеше да променя положението на моя шебах и да ми причинява болки. Селим не беше ездач, на туй отгоре беше вързан и без съмнение умееше да води един вол по-зле и от някой кон. Тъй като неговото животно бе свързано с моето, цялото това подреждане бе за мен едно изтезание, чието изобретяване би могло да направи чест и на Дявола. Имаше само едно средство да го направя по-поносимо, а именно изключително стегнати стойка и притискане на бедрата. Кой обаче може цял ден, та дори само в продължение на час, на това отгоре и вързан, да ти запазва стегната стойка на един вол!

Зад Селим яздеха отново няколко бели асакери, след които следваха останалите. При един вик на предводителя се раздвижихме — първо бавно, после в по-бърз ход.

Още след първите пет минути установих, че не седя на ездитен вол, и че сред товарните ми бяха избрали даже най-калпавия и най-тромавия „хвърляч“. Е, аз правех максималното от моя страна да придам малко повече еластичност и равномерност на неговите крачки, но какво помагаше това срещу проклетията на Ибн Асл, който от време на време хващаше ремъка зад себе си, за да дръпне моя шебах! Яздещите зад Селим пък налагаха неговия вол, така че той ставаше опърничав, тръгваше настрани и ме теглеше назад. Това беше езда, каквато никога не бях правил и не желая също някога да направя пак.

Трябва да бе някъде към три часът след полунощ. Звездите блестяха все още с ненамалена яркост и ние се движехме все по открита земя. Единственото право, което ми бяха предоставили, бе, че можех без пречки да говоря с Бен Нил. Или и това беше някакъв кроеж? Трябваше да ковем планове за нашето спасение, та после толкоз по-тежко да осъзнаем, че измъкването е невъзможно?

Колко ездачи имах зад себе си, не можех да видя, тъй като шебахът ми пречеше да извъртя глава. По-късно, когато спряхме, за да си починат воловете, изброих трийсет бели асакери и приблизително сто джангехи. Бяха останали значи около двайсет бели и петдесет черни, за да подкарват след нас плячкосаните волове и роби, докато Ибн Асл яздеше ускорено напред да изненада Вагунда.

Бен Нил правеше всичко възможно да ми облекчи мъките на тази езда. Тъй като и на него му бяха вързани ръцете и краката, то и той нямаше власт над животното си така, както му се искаше.

— Ефенди, тоя път май е свършено с нас — въздъхна полугласно. — Или в твоето сърце все още съществува малко надежда?

— Малко? — отвърнах тихо. — Аз не съм изгубил и частица от моята надежда.

— Надежда! Красива дума, ама сега следва да се опасяваме, че такова понятие за нас вече няма.

— Такова понятие за мен има, докато съм жив, и тъй като сега съм все още жив, то естествено и още се надявам.

— Въпреки оковите и въпреки тоя шебах, който принадлежи към изобретенията на Джехеннема?

— Въпреки. Оковите човек може да разкъса, а един шебах е, наистина, сериозно, но все таки не непреодолимо препятствие.

— Вярваш ли, ефенди, че можеш да разкъсаш веригите, свързващи твоите окови?

— Докато държа шебаха, не.

— А докато имаш оковите на ръцете си, не можеш да си махнеш сам шебаха от врата.

— Това е вярно. Но аз се надявам, че няма да се наложи още дълго да нося оковите.

— Как се каниш да ги снемеш?

— По-късно ще узнаеш. Не искам да говоря по тоя въпрос, защото все пак някой би могъл да чуе думите ми. Да мълчим сега! Аз трябва да напрягам мислите си в друго направление, ако не искам да бъда задушен или се сгромолясам заедно с вола и си строша врата.

Забележката за строшаването на врата беше сериозно изречена от моя страна. Аз се намирах в най-голяма опасност да претърпя едно такова гибелно нещастие. Бивах теглен и дърпан отпред и отзад. Всеки тласък, който получавах, бе усещан и от моя вол. Ако изгубеше търпение, лесно можеше да стигне до падане. Аз бях здраво вързан на неговия гръб и носех на врата си тежкия, дълъг шебах. От всичките ми телесни части той значи беше най-застрашен.

Когато денят настъпи, вече не чувствах ръцете си. Бяха ми силно изтръпнали следствие положението, което трябваше да заемат при държането на чатала. От другите части на тялото искам да спомена само краката. Чувствах, че са се разкървавили. А пък мъките нямаше да намалят, ами още щяха да се увеличат.

Заради нощната тъма водачите бяха избирали само открити местности. Сега, когато беше станало светло, можеха да спазват правата посока, а тя водеше през гора и все отново през гора. С моето животно и в моето положение ездата сред дърветата и през мочурищата беше далеч по-трудна, отколкото по откритите места. И все пак издържах до обяд, когато щеше да си почива, тъй като воловете се нуждаеха от възстановяване. Това стана на една поляна, през която протичаше малко поточе.