Карл Май - В Судан

— Искате да ги изгорите?

— Изгорим? — захили се оня. — Ти сигур не знаеш как се постъпва при лов на роби?

— Аз не съм ловец на хора.

— Тогава можа да ти опиша.

— Мълчи! Не искам нищо да слушам.

— Ще трябва да слушаш. Не можеш да ми заповядваш. Ако искам да говоря, ще говоря и си е моя работа за какво ще дрънкам. Точно защото знам, че това те измъчва, ще ти кажа какво се прави, когато искаш да заловиш роби.

Не дадох отговор. Пазачът обаче продължи:

— Знаеш, че всички негърски села са обградени от висока трънена ограда. Трънените плетове са в по-голямата част изсъхнали и горят много добре. Веднага щом обкръжат селото, ловците палят оградата на различни места. За няколко минути тя пламва навсякъде. Искрите падат върху негърските колиби, чиито покриви се състоят от тръстика, и те също веднага се подпалват. Чернилките се събуждат и поискват да се спасят. Малките деца и старците са твърде слаби за тая цел. Те трябва да изгорят. На силните обаче, а баш те са, които човек иска да има, се удава с големи скокове да се измъкнат през горящата ограда. Отвън е тъмно, те са заслепени и не виждат кого и какво имат пред себе си. Те биват залавяни и връзвани. Който от тях се брани, бива наръгван, застрелван или пребиван!

— Престани с тези твои описания! — изтътна Бен Нил. — Вие не сте хора, а истински дяволи!

— Имаш право — ухили се другият. — Това, че сме дяволи, скоро и вие ще го узнаете. На вас ще ви потръгне по-зле и от на негрите, които таман сега ловим. Те не могат да се жалват. Дали ще бъде някой застрелян, пребит или хвърлен в огъня, то той бързо ще патладяса. А който ще става роб, няма защо да му бере гайлето, защото господарят му ще се грижи за него.

— Хвърлен в огъня? — попита Бен Нил ужасен. — И това ли се случва?

— Много често! Старите жени с малки деца, на които се удава да се спасят от пожара, просто биват натирвани обратно в огъня. Като изблъсква такива нищо нечинещи чернилки в огъня, човек си пести барута.

По този начин говореше ли говореше мерзавецът. Не можех да го накарам да млъкне. На юг ставаше все по-светло… небето пламтеше… селото гореше. Огънят хвърляше светлината си даже тук до нас, от което заключих, че Фогуда трябва да някое необикновено голямо село.

Отново минаха няколко часа. Беше след полунощ. Ето че дойдоха двама бели асакери и съобщиха на нашите пазачи:

— Ибн Асл иска да покаже на тези пленени кучета какъв улов сме направили. Следвайте ни с тях към Фогуда!

Мъжете ни снеха ремъците от краката. Трябваше да се подчиним и да тръгнем с тях. Отблясъците на огъня вече не бяха така ярки като преди, но все пак осветяваха достатъчно местността да можем добре да виждаме. Първо вървяхме между храсти, после по открито поле. След половин час се занизаха нивя, чиито притежатели нямаше да могат да приберат наближаващата реколта. После достигнахме селото. То вече не гореше, а представляваше само пушещи пепелища. Извън раншната ограда ловците на роби бяха запалили няколко големи огъня, в чиято близост държаха обградената плячка. Тя се състоеше от хора и добитък.

Негрите винаги държат стадата си на някое оградено, открито място извън селото. Ето как става, че при едно нападение говедата, овцете и т.н. никога не изгарят с него, а попадат в ръцете на победителя. Тези стада са къде по-предпочитани за ловеца на роби от похитените негри, защото по тия места една крава струва поне двойно повече дори от някой млад и силен роб.

Ибн Асл беше направил богата плячка. Видях скупчени над сто говеда, а броя на овцете оцених най-малко на четирикратния, доколкото, разбира се, можех да направя в полумрака една бегла преценка.

А хора, пленници? Е, казвам, ако ръцете ми бяха свободни, то това сега щеше да е кончината на Ибн Асл. Запретено е да се пролива човешка кръв. Но в случая за мен щеше да е върховно блаженство да намъкна в тялото на ловеца на роби едно хубаво острие.

Нещастните хорица, спели само допреди късо време спокойно, без нищо да подозират, лежаха между двата най-големи огъня. Бяха ги проснали в цял ръст, в редици един до друг. Мъжете бяха отделени от жените и момичетата, тези пък от децата. Между тези редици крачеха напред-назад пазачите с бичове в ръка. Всички пленници бяха вързани. Ако въпреки това някой се помръднеше, получаваше удари, под които кожата веднага се разпукваше. Аз се отвърнах от тая ужасяваща картина, Бен Нил и Седим — също.

Ибн Асл стоеше при децата. Той опипваше крайниците им, за да проучи тяхното състояние. Беше ни видял да идваме и забеляза също, че се извърнахме. Тогава приближи и посочи няколко здрави кола, служили на негрите за връзване на предназначените за колене волове.