Карл Май - В Судан

Докато аз за моето здравословно състояние върху седлото сега вече нямаше за какво да се оплаквам и Бен Нил също не се затрудняваше, Селим започна да се вайка зад нас. Беше ясно, чу човекът не е дорасъл за такива напрежения. Съжалих го, макар самият той да беше виновен за лошото ни положение, и му подхвърлих няколко забележки, целящи да го ободрят. Днес това ми беше възможно, тъй като не бях принуден да нося шебаха и можех да се извъртам.

Селим обаче прояви малко благодарност и ми се тросна:

— Мълчи, ефенди! Ти си виновен за всичко, което трябва да изстрадвам.

— Аз? Как тъй? — попитах удивен.

— Ако си беше останал във Вагунда, то аз нямаше да хукна подире ти. Моите крайници са като от мукава, а душата ми изрони повече сълзи, отколкото за една година може да се извали дъжд. Тоя вол ще е моята смърт.

— Аз все съм си мислил, че си един добър ездач!

— И съм си такъв. Аз съм най-дръзкият и изкусен ездач във всемира. Обуздавам ти даже най-дивия жребец. Ама кой истински вярващ е седял някога на вол?

Селим дори в настоящото ни положение не можеше да се откаже от небивалиците си. Впрочем аз и днес не мога да упрекна някой вярващ мюсюлманин, ако предпочете да си седи на плюшения диван, наместо да яхне един судански вол. Има даже християни, които са на същото мнение.

Оставихме степта зад себе си и започнахме да яздим през една гора, по периферията на някакво блато. Местността ми се стори позната. Скоро след това тръгнахме по една поляна, която също смятах, че вече бях виждал. Когато се заоглеждах по тая причина по-внимателно на всички страни, Бен Нил рече:

— Знаеш ли, ефенди, че вече сме били тук? През това място минахме заранта на втория ден.

— А, да, имаш право. Сещам се.

— Помисли колко бързо сме яздили!

— Вчера ние действително изминахме голямо разстояние. Но това не е единствената причина да се намираме вече тук. Ние имаме отлични водачи.

— Това е лошо, защото разстоянието, за което на нас пеша ни бяха необходими три дни, сега ще изминем за два. Кога мислиш, че стигнем Вагунда?

— Вероятно още днес.

— В такъв случай нашите приятели са изгубени, а и ние заедно с тях.

— Още не. Дотогава много неща могат да се случат. Само си бъди спокоен.

Имаше достатъчно причини налице надеждите ни да повехнат. Ако нещо не се заблуждавахме в местността, то можеше да се приеме, че вечерта ще сме достигнали в близост до Вагунда. А обстоятелството, че напред беше тръгнал съгледвач, доказваше, че приближаваме до тази цел. Ако не пристигнехме твърде късно, то можеше да се предполага, че Ибн Асл още днес ще предприеме нападението, в случай, разбира се, че намери бранителите неподготвени. Гарнизонът на селото си беше добър, но ако хората спяха, и то бъдеше подложено на огън като Фогуда, нашите приятели все пак щяха да бъдат изгубени.

Накратко казано, решителният миг наближаваше с бързи крачки. Ако до вечерта не ме споходеше никаква спасителна идея, то по-късно изобщо нямаше да е нежно да ме спохожда някаква.

— Мислиш ли, че Рейс Ефендина ще е нащрек? — продължи Бен Нил.

— Много се съмнявам в това.

— Аз също, защото Рейс Ахмед не очаква Ибн Асл още сега.

— А и дори да бъде предпазлив, то това нас тримата нищо не ни грее. Веднага щом Ибн Асл съзнае, че ще претърпи поражение, ще ни види сметката.

— Аллах! Това е вярно!

— Ние трябва да сме свободни още преди да се е стигнало до битка.

— Което обаче е невъзможно и значи ние сме изгубени. Аз никога няма да видя близките си, ама ще имам барем утехата, че ми е отсъдено да умра до страната ти, скъпи ми, добри ефенди.

— Ти, да се надяваме, ще живееш още дълго и щастливо, защото го заслужаваш. Ще те помоля още да не се усъмняваш в помощта на Аллах!

Бен Нил не отговори, а и на мен не ми бе така ведро на сърцето, както си давах вид. Аз тайно опитах да скъсам с въртене веригата на ръцете си, напразно. Па дори и да ми се беше удало, то нали нямах никакво оръжие. Отгоре на всичко бях вързан със здрави ремъци.

Предиобедът мина. Когато слънцето застана най-високо, направихме първото за днес спиране, за да бъде подсигурена на нашите изнурени животни необходимата почивка и храна. Личеше им, че могат да развиват тази бързина най-много още до вечерта.

Ние получихме за ядене сушено месо, с каквото Ибн Асл беше достатъчно запасен. Потеглихме както вчера след два часа. По-късно местността ми стана още по-позната. Към четири часа следобед достигнахме мястото, където преди пет дена се бяхме отбили вдясно от пътя, по който очаквахме Ибн Асл. Приближавахме брода.