Карл Май - В Судан

— Надявам се, не искат ние да отидем при тях отсреща?

— Не. Те ще дойдат отсам да приемат робите.

— С какво ще ги заплатят?

— Те не искали да мъкнат стоки със себе си, защото тогава щели да се нуждаят от повече камили. Та ще ти донесат значи златен прах.

— Какво ще го правя аз тоя тхибур, с който тук нищо не мога да купя! Аз очаквах буда’и 130 130 буда’и — разменни стоки (Б. а.) , понеже в това си пътуване няма да се отбивам по места, където бих могъл да получа нещата, от които се нуждая. Ако ще ми заплащат със злато, ще вдигна цената. Колко мъже броят те?

— Дванайсет.

— Точно колкото нас. Това е напълно достатъчно, тъй като Рейс Ефендина не е вече тук заедно със своя аджнаби 131 131 аджнаби — приятел (Б. а.) , дано Аллах го удави. Идете горе на височината и дайте знак да кервана да дойде? Ние ще го чакаме тук. Доведете и худжун 132 132 худжун — ездитни камили (Б. нем. изд.) , та да могат да се напият!

Говорителят тръгна с придружителя си към едно дърво, до чийто ствол седнаха, а другите двама се отдалечиха към височината. Двамата мъже при дървото не заговориха помежду си. Очевидно бяха уморени от пътуването. Според формата на лицето и цветът на кожата те изглежда принадлежаха към месерийехите или хабанийехите — две племена, при които търговията с роби е нещо обичайно.

Не мина много и керванът се заспуска по мишра — много бавно, защото слизането представляваше трудност за камилите, и защото, както веднага видяхме, робите бяха толкова изтощени, че едва се влачеха. Тези бедни дяволи имаха много дълъг път зад себе си, който е трябвало да изминат във върви и пеша в палещия слънчев зной през изсушената хала. Изглеждаха направо достойни за състрадание! Вярно, опасните шебахи им бяха спестени, ама в замяна бяха вързани по много жесток начин. Дясната ръка беше свързана с въже за глезена на левия крак, а лявата — за десния, при което можеха да правят само къси крачки и пръстите им не достигаха до устата, ами едва до равнището на гърдите. От едната китка до другата преминаваше едно дебело въже, в чиято среда висеше тежък дървен пън, който трябваше да носят, ако не искаха при удрянето да им увреди краката. Освен дрипите, висящи около хълбоците им, не бяха облечени с нищо и тъй като и главите им бяха непокрити, трябва да бяха изтърпели ужасни мъки в палещата жега. Видях по телата им места, големи колкото длан, от които слънцето беше разяло кожата. И това не бяха негри, езичници, а мохамедански баггара ел хомр, които чух по-късно, попаднали в плен на сегашните си господари! Те бяха толкова дълго жадували, че при вида на водата изкрещяха от радост и поискаха да се втурнат веднага към брега, ала бяха задържани с прикладни удари от пазачите си. Първо трябваше да бъдат напоени камилите, след което и пленниците получиха правото да пият, и то от издълбани кратуни. До водата не биваше да отиват, защото съществуваше опасение, че някой от отчаяние може да пожелае да се хвърли в нея и се удави.

Когато робите утолиха жаждата си, всеки от тях получи по шепа сухи просени зърна, които можеха да хрупат само седешком, понеже единствено в това положение им бе възможно да достигнат устата с ръце. После бяха отведени до едно мочурливо, обрасло с шавар място, където трябваше да легнат вързани по двойки. Надзирателите запалиха два големи огъня, за да могат да наблюдават през нощта вързаните.

По този начин всички се отдалечиха толкова от нашето скривалище, че вече не можехме да чуем какво се говори при тях. Но че нищо не можехме да разбираме, не вредеше. Колкото по-далеч седяха от нас роботъговците, толкова по-малка вероятност имаше да ни открият. Както стояха сега нещата, при всички случаи щях да постигна намерението си да освободя робите.

Междувременно се бе стъмнило, а Могреб — измолена. След това последва Ашиа, Вечерната молитва, известно време след настъпването на пълния мрак. Тези две молитви бяха изречени с тържественост и жар, също и от робите, което се намираше в най-въпиещо противоречие със ситуацията. Да оставим настрана факта, че отвличането на хора и продаването им като роби е вече заклеймено от общочовешкия алтруизъм, а пък ислямът разрешава! Тук щяха да бъдат продадени мюсюлмани, което според исляма е едно заслужаващо смърт престъпление. Въпреки това всички — и престъпници, и потърпевши, участваха в пълен сговор в молитвите.

Мъжете от Такоба, които с двамата пратеници брояха четиринайсет души, взеха вечерята си едва след завръщане на молитвите и тя се състоеше от забъркана брашнена каша, сушено месо и фурми. Предводителят после даде заповедите си за през нощта. Ние не ги разбрахме, наистина, но ги схванахме от следствията. Дванайсет от роботърговците се увиха презглава — заради жилещите насекоми, а двамата оставащи трябваше да будуват. Те клекнаха възможно най-близо до единия от огньовете, дирейки закрила срещу комарите в гъстия, лютив пушек. Колко зле в замяна на това бяха пленниците! Те не бяха покрити с някаква истинска дреха и нито бяха в състояние да достигат с ръка всички части на тялото си, така че бяха безпомощно изложени на болезнените ужилвания на кръвопийците. Само които е видял стеклите, обезобразени до неузнаваемост лица на такива хора, той знае какви безкрайни мъчения изтърпява човек, комуто е невъзможно да се брани срещу тези малки, безмилостни и връхлитащи на цели облаци дяволи. Аз съм се запознавал с комарите на Долна Мисисипи, Средна и Южна Америка и също на Ост Индия и често като следствие на техните ужилвания съм имал кървавочервено, подпухнало лице. Но в сравнение с тези намус 133 133 намус — комари (Б. а.) на Горни Нил, човек би ги нарекъл едва ли не мили и дружелюбни същества. Робите идваха от Дар Такалех, където хапещи мухи няма. Те значи не бяха ни най-малко калени срещу ужилванията на тези мъчители и така се валяха насам-натам под болезнени пъшкания и стенания, че ми докипя, като гледах как през туй време търговците спокойно си къртят. Бях твърдо решил да вложа всичките си сили за освобождението на тези клетници и болките, които понасяха, ме принуждаваха час по-скоро да го сторя. Бен Нил, изглежда, имаше същите мисли, защото попита: