Карл Май - В Судан

— Смяташ ли, че ще можем да спасим още тази нощ клетите хора, ефенди?

— Да — заявих аз късо.

— В такъв случай ще те помоля да го сторим възможно по-бързо. Не мога повече да гледам и слушам мъченията и изтезанията, които те трябва да изтърпяват. Искаш ли да ми окажеш тая услуга?

— На драго сърце, толкова повече че не вярвам от това опасността за нас да се повиши.

— Тогава кажи какво трябва да правим! Ние сме готови веднага да се нахвърлим върху четиринайсетимата хаймани. Като не туряме изобщо в сметката твоята пушка, с която би могъл да ги изпоназастреляш до един, ще е достатъчно, ако всеки от нас даде само един изстрел. Това прави шест куршума, останалите ще пречукаме после с прикладите, преди още да им е дошло на акъла да се отбраняват.

— Не искам да проливам кръвта на тези люде, понеже те не мислят, че вършат един толкова голям грях, като търгуват с хора.

— Ама, ефенди, помисли, че те ще се бранят и ще стрелят по нас, ако не ги обезвредим. Като щадиш тяхната кръв, ти ще постигнеш само нашата да се пролее!

— О, не! Номерът, който искам да им погодя, е толкова прост, че вероятно от вашата помощ изобщо няма да се нуждая. Развийте се от мрежите си и ме дръжте под око! Сега ще се промъкна до огъня, край който седят двамата пазачи. Удаде ли ми се да ги надвия, без техните другари да се събудят, то можете да си останете спокойно тук, докато ви повикам. Разбудят ли се обаче другите, то притичвате бързо да ме подкрепите. Но вероятно всичко ще мине гладко, както го мисля, защото пленниците владеят арабски, доколкото подразбрах от няколкото чути преди малко възгласа. Те следователно ще разберат думите ми и ще се задействат бързо. Въпреки това вие трябва да сте готови.

Аз се отмотах от моята мрежа, оставих я заедно с мечкоубиеца в храсталака и проврях ръка в ремъка на карабината „Хенри“. Нея трябваше да взема със себе си, та в случай на нужда да мога да държа враговете в шах.

Изпълзях от храста, който ни беше прикривал, и се запромъквах в дъга към огъня, за да стигна до пазачите изотзад. Това не беше трудно, понеже си имах работа с хора, които от промъкване хабер си нямаха. Без усилие стигнах толкова близо до тях, че почти можех да достигна двамата с ръка — едно истинско наслаждение за мен, скитникът из Запада, тъй като сега бях сигурен, че всичко ще протече така, както го бях намислил.

Лежах скрит в гъстата ом суфах. На ръка и половина разстояние пред мен седяха пазачите с извърнати лица. Те не говореха помежду си и бяха заети единствено да хвърлят дърва в огньовете, които със своите отблясъци осветяваха ярко всичко. Вдясно лежаха спящите, плътно увити в завивките си търговци, а вляво отпред — будните пленници, които непременно щяха да ме видят, когато се надигнех за атаката срещу стражите. Изненадата можеше да изтръгне от тях възклици, които преждевременно да събудят спящите. Това трябваше да се предотврати. Та измъкнах значи ръка от ремъка на пушката, взех я в десницата, изправих се бавно и сложих лявата ръка на устата с онова предупредително движение, което на езиците на всички народи означава подкана за мълчание. Моята цел беше постигната, защото не се чу никакъв вик, само стенанията и пъшканията престанаха. Робите ме бяха видели и при настоящите обстоятелства трябваше веднага да си кажат, че няма защо да се страхуват от мен, а напротив, могат само добро да очакват. Не е трудно да си помисли с какво напрежение бяха отправили очи към мен.

На един добър уестман това веднага щеше да обърне внимание, ала двамата мъже от Такоба не го зачетоха. Сега извъртях аз карабината… два добре премерени удара по главите им и те се сгънаха безмълвно. Наведох се бързо, за да видя дали за момента са обезвредени. Когато се убедих в това, пристъпих няколко крачки напред, така че пленниците да могат да ме разберат дори да им говоря с приглушен глас, и казах:

— Бъдете мирни и не говорете засега нито дума! Дошъл съм да ви освободя. Ще прережа вървите ви. Когато вържа после пазачите, вие ще се заловите с роботърговците! Но не бива да им правите нищо, а само да ги държите, за да можем да ги вържем. Значи внимавайте!

Три пъти шейсет въжета да прережа, това щеше да продължи доста дълго, но когато освободих първите двама, аз ги подканих да вземат ножовете на пазачите и да ми помогнат. По един знак към буша, където се таяха Бен Нил и асакерите, тези също дотичаха и така само след две минути всички роби стояха със свободни крайници.

— Вас Аллах ви е проводил! — заяви един от тях. — Ще имаш ли добрината, господарю, да ни кажеш кой си и откъде идваш?