Карл Май - В Судан

— Аз знам, че ел хомр се отличават с мъжество и кураж. Те са най-прочутите аджаджир 139 139 аджаджир — ловци с мечове (Б. а.) и нападат без пушки дори фила 140 140 фил — слон (Б. а.) и керкедана 141 141 керкедан — носорог (Б. а.) .

— Радвам се, че знаеш това, ефенди! Ти ще разпознаеш нашата храброст, когато видиш как ще накажем тези роботърговци.

— За тяхното наказание не се изисква кой знае каква храброст, защото вие наброявате шейсет мъже, докато те са само четиринайсет. Впрочем вие нямате никаква работа с тях. Те принадлежат на мен и аз ще ги предам на Рейс Ефендина за наказание.

Това сега бе наистина в разрез с разбиранията на ел хомрите. Аз трябваше дълго да споря с тях, докато ми дадат право и обещаят, че ще предоставят отмъщението на Рейс Ефендина. Говорилият досега от тяхно име беше Шех ес Сех 142 142 Шех ес Сеф — Господар на меча — учител по фехтовка, майстор-фехтовач (Б. а.) на племето и се радваше следователно на голяма почит сред тях. По време на дългия си поход те бяха ужасно гладували и поради това се нахвърлиха най-напред върху припасите от дурра, лежащи в торби край камилите. Също така голям бе копнежът им по една баня и скоро ги видяхме, докато неколцина стриваха негърското просо между камъни на грубо брашно, да се плацикат в крайбрежната вода. Да плуват, те не можеха като истински обитатели на степта. Брашното беше превърнато с помощта на нилска вода в тесто и после просто омазвано в устата като лепило.

Как ли се чувстваха надвитите с изненада роботърговци? Ударът им беше дошъл като гръм от ясно небе. Какво обаче ги очакваше тепърва при Рейс Ефендина? Искам открито да призная, че ме споходи мисълта да ги освободя, да не му ги предам, ала трябваше да си кажа, че тук милостта не си беше на мястото. Те да не би да бяха пощадили собствените си едноверци! А ако освободях Абу Рекик, то това нямаше да означава нищо друго, освен дето щях да го окуража в продължаването на неговия достоен за проклятие занаят. За цялата мизерия, която по-късно щеше да причини, аз щях после да нося вината. А с това все пак не исках да натоварвам съвестта си. Той трябваше непременно да бъде наказан. Но пък длъжен ли бях да предам имуществото му на Рейс Ефендина? Не беше ли пленяването на този мъж мое дело? Не принадлежеше ли той с всичко, което притежаваше, според господстващите тук закони и обичаи единствено на мен?

Налагаше ли се да се отплатя на неблагодарността на Рейс Ефендина с една неуместна щедрост?… Не!

Аз претърсих заедно с Бен Нил всички седлови чанти на ездитните камили и в тях намерихме множество ценни за асакерите предмети. Най-доброто ни падна в ръцете при камилата на предводителя, а именно четири торбички златен прах, което за нашите хора представляваше цяло състояние. Това бяха оборотните пари на Абу Рекик. Имаше в наличност и няколко празни кожени торбички. Аз седнах с асакерите и Бен Нил настрани и разделих златния прах на шест торбички, от които всеки аскери получи една, а Бен Нил — две. Те поискаха да избухнат във високо ликуване, ала аз им повелих да мълчат. Не беше нужно ел хомрите да знаят какъв добър улов сме направили. Колко благодарни ми бяха само петимата щастливци! Те имаха единствено тревогата, че Рейс Ефендина би могъл да им изиска праха. Аз обаче ги успокоих с уверението, че и дума не може да стане за такова нещо, и че в краен случай с оръжие ще отстоя разпределението, което съм направил.

Понеже се бе паднала една толкова далеч над всички очаквания богата плячка, моите спътници откликнаха на желанието ми да се откажат от всичко друго. Та казах следователно на Шех ес Сеф на ел хомрите, че може да гледа на камилите и всичко що намери при тях като имущество на него и хората му. Също така в тяхно притежание щеше да премине и всичко, което се намираше по джобовете на пленниците, с изключение на евентуалното злато. Това предизвика радост и у тези хора. Че те пожелаха веднага да встъпят във владение на плячката, не можех да ги виня. Ето защо дадох заповед пленниците да се развият от завивките и да им се изпразнят джобовете, но ръцете и краката добре да се вържат.

Така и стана. Аз бях любопитен как ще се държат мъжете от Такоба. Ако съм бил на мнение, че ще се опъват и впуснат в ругатни, то щях да се намеря в заблуда, защото те понесоха всичко спокойно. Ужасът от пленяването им, което за тях се бе намерило в границите на невъзможното, продължаваше да действа. Само Абу Рекик, чийто ред дойде последен, се държа, наистина, спокойно, докато бе освободен от завивката и после отново вързан, но когато Бен Нил бръкна в джобовете му и поиска да извади намиращите се вътре предмети, оня му се сопна гневно: