Карл Май - В Судан

Сега непознатият можеше да започне молитвата на Аср. Той разстла на земята заблудката си, за да му послужи като седжаде 127 127 седжаде — молитвено килимче (Б. а.) , коленичи и подхвана с висок глас адана 128 128 адан — приканване към молитва (Б. а.) :

— Аллах е превелик, Аллах е превелик, Аллах е превелик! Аз потвърждавам, че няма друг илях освен Аллах! Аз потвърждавам, че Мохамед е пратеник на Аллах! Хайде на молитва, хайде на възхвала! Аллах е превелик! Няма друг илях освен Аллах!

След това последва същинската молитва, която е много дълга и е придружавана от най-различни поклони и други движения на тялото, ръцете и краката. Някои читатели може би ще сметнат, че си струва да я впиша по-долу. Но други това би уморило, най-вече заради многобройните повторения, и ето защо нека се задоволим само с описанието на обредното измиване. Всяка дума, която непознатият изричаше, другият повтаряше полугласно и също така точно наподобяваше всяко движение.

Когато молитвата свърши, двамата мъже вързаха кърпите си на главите и подновиха работата по сала. Същевременно беседваха помежду си, и то на тема, която беше от изключителна важност за мен. Те, изглежда, смятаха за абсолютно невъзможно наблизо да има някакъв подслушвач, защото говореха толкова високо, че щяхме да ги разбираме даже и разстоянието помежду ни да беше двойно по-голямо.

Как само наострих слух, когато чух да се споменава името Ибн Асл! Изговорилият го прибави с тежка въздишка:

— Ех, дано се върне час по-скоро при своите! Той е строг, да, направо коравосърдечен и наказва всяко провинение веднага със смърт, ама под негово водителство ние все пак бяхме волни мъже, които дори от Шейтана и Рейс Ефендина не се побояваха. А сега сме едни бедни ратници, чиято плата отива по чужди джобове, и трябва да вършим вестителска служба, ако не искаме да погинем от глад. Аллах да прокълне новото учение, което казва, че било грях и престъпление да се прави рекик!

— Това учение е измъдрено от християнските кучета, за да впримчат падишаха в своите мрежи — пригласи другият. — Ще допуснем ли да ни принудят да се подчиняваме на него и на тях?

— Не! Какво ни е дерт християнството и какво ни интересува падишаха, който слуша неверниците? Ние сме изповедници на исляма, който се нуждае от роби. Не проповядва ли също новият марабут от Аба с мощен глас, че Аллах е заповядал всички неверници, черни или бели, да бъдат роби на истинските вярващи?

— Да, той го върши, а Аллах се спуска нощем, за да му внушава такива думи. От времето на Мохамед не се е явявал пратеник на Аллах, който да прилича на тоя нов пророк. Когато получи от Аллах заповед да развие свещеното знаме, той ще го понесе по цялата земя и много милиони роби ще бъдат наши!

Това, което чух тук, беше за мен загадка. Марабутът от Аба! Кого ли трябваше да предполагам под този „нов светец“? Аба е остров по Бели Нил. Това знаех, но никога не бях чувал, че там живее някакъв марабут. Ами пък нали „светецът“ беше наречен нов. Дали не беше се пръкнал едва след като бяхме напуснали този район на Нил, за да отплаваме на юг? Свещеното знаме щял да развие? Тук неволно се сетих за Сали Бен Акил, кюрдът, който търсеше Махди, и същевременно за онзи Факир ел Фукара, с когото се бяхме срещнали преди време при извора в хола, когато убих лъва от Ел Тайтел. Той се бе увлякъл дотам, да признае, че се смята за Махди, ала аз не взех на сериозно приказките за неговото „пратеничество“. Беше се нарекъл Мохамед Ахмед. Аз му спасих живота, а в замяна той поиска да ни предаде на Ибн Асл. За отплата Рейс Ефендина го угости с бастонадата. Можеше ли този мъж да бъде „светецът“ от Аба?

Нямах нито време, нито желание да се занимавам по-нататък с тези въпроси. Настоящето ангажираше моите мисли, защото двамата араби продължаваха своята беседа и при това имаха непредпазливостта да говорят за неща, поверени на тяхната дискретност. Узнах, че са пратени от някакъв търговец от Такоба до кор Ом Карн, където бивакувал друг търговец и чакал техния хабер. Единият се канел да достави при брода шейсет роби, а другият щял да дойде да ги вземе оттук след три дни, считано от днес, срещу незабавно заплащане, за да ги откара, както прибавих за себе си, по-нататък по керванския път. Бен Нил ме сръга и прошепна:

— Ефенди, ще заловим ли тези хора?

— Не.

— Но нали все пак трябва да освободим клетите роби!

— Действително.

— За целта се иска да не пуснем пратениците да си идат!

— За целта се иска, наопаки, да ги пуснем да си вървят! Внимавай, те са вече готови!