Карл Май - Мерхамех

— Подайте си ръка! — помоли. Сториха го.

— Аз ви обичам! — продължи той. — Бъдете братя в живота, както аз ще бъда ваш брат и в смъртта!

Видяхме как искаше да си поеме дълбоко дъх, но не посмя. Сключи ръце.

— Мерхамех — прошепна. — Спомняш ли си какво каза? Снощи?

— Помня — отговори тя.

— Удаде ли ми се самият да се спася?

— Да, Аллах пожела.

— Платих ли си?

— Току-що го стори. Ти самият си цената.

— Значи съм свободен?

— Свободен си, свободен! — отговори тя. Прозвуча като хлипане, но беше същевременно и ликуване.

Тогава той си пое дълбоко дъх и извика със силен глас:

— Хвала на Аллах! — И прибави с все по-затихващ тон: — И благодарност на теб, о, Мерхамех… о, Мер… ха… мех…!

Гърдите му се повдигнаха и спуснаха още два, три пъти… Мерхамех ме улови за ръката и помоли:

— Ела, ефенди! Да не смущаваме смъртта, когато се спуска от небето живите да помири!

Излязохме.

Едва сега чухме как бяха успели маназахите да ни изненадат.

По-рано не ни било разказано, че мюназахите не пленили само Али Бен Масхул. Заедно с него били заловени и двама негови спътници, които обаче не били толкова строго пазени. Когато научили смъртната присъда, произнесена още завчера, съумели да избягат и да се върнат при своите. Били убедени, че пленникът вече е разстрелян, и го доложили на шейха. Той веднага свикал всички налични воини и потеглил да отмъсти за смъртта на брат си. Поради лошото време стигнал само до гроба на светеца, където щял да пренощува. Но бил достатъчно предпазлив да изпрати напред съгледвачи и те ни срещнали, без да ги забележим. Стаили се и ни пропуснали да минем. Всички бяхме плътно загърнати, но като видели известната кулеста кобила, били убедени, че ездачът е шейхът на мюназахите. Когато малко по-късно сме спрели отново да оставим конете да отдъхнат, успели — естествено веднага обърнали назад — незабавно да ни изпреварят, за да доложат идването ни на шейх Хасан Бен Масхул. Защото нямало никакво съмнение, че ние също имаме намерение да нощуваме при гроба на светеца. Така той имал време да се подготви и да ни посрещне по описания начин.

Характерът му се съгласуваше с представата, която си бях изградил за него. Той беше безогледен и жаден за мъст мъж, напълно зачеркнал от живота си понятието опрощение. Беше предприел днешната езда с твърдото намерение да отмъсти по най-кървав начин мнимата смърт на своя брат. А сега самият беше убиецът! Това така му въздейства, сякаш куршумът лично него бе улучил. Сега бе клекнал в гробницата при мъртвеца с този, когото бе искал да застреля — единият от дясната, другият от лявата му страна. Какво си говореха?

Минаваше четвърт час след четвърт час, без те да се обадят или покажат. Приготвихме бивака — мюназахите в едната страна на горичката, маназахите на другата. Вечерта настъпи. Донесе друг въздух. Изви се вятър, който на мощни тласъци изчисти пясъчното було. Небето отново стана видимо. Луната се появи. Белосаните стени на гробницата събраха нейните лъчи и ги плиснаха към нас в нежни синкави отражения. Тогава нещо се раздвижи във вътрешността. Животът се надигна от напоената с кръв земя и се отдели от смъртта. Двамата врагове се появиха на вратата. Повикаха Мерхамех да отиде при тях, за да бъде свидетелка на тяхната клетва при трупа на застреляния. Тя изкачи стъпалата и влезе с тях. След известно време тримата излязоха. Спряха пред входа, виждани от всички. Омар Бен Амарах извиси глас:

— Воини на мюназахите, чуйте какво има да каже Мерхамех, приятелката на нашите две племена:

А Хасан Бен Масхул извика:

— Воини на маназахите, погледнете към нас какво ще ви покаже Мерхамех!

Отвори обятия, притегли шейха на мюназахите към себе си и го целуна. На неговата целувка бе три пъти отвърнато. Тогава Мерхамех посочи тази озарена от месеца сцена и извести с дълбоко прочувствен тон:

— Аллах единствено е справедлив. Когато човек поеме отмъщението в ръце, той не го стоварва на никого другиго, освен върху собствения си брат. Оттук насетне да бъде мир!

— Да бъде мир! Да бъде мир! — извикаха двамата предводители, вдигайки ръце в оброк.

— Да бъде мир! Да бъде мир! — повторихме Халеф и аз.

— Да бъде мир! Да бъде мир! — прозвуча от устата на всички мюназахи и маназахи.

Те напуснаха своите отделни биваци и се впуснаха едни към други, за да последват примера на помирение на своите шейхове.

Оттогава винаги цари приятелство между тях. Когато се появи някаква пукнатина, водеща сякаш до битка, старейшините на двете племена яздят до гроба на светеца, където бе намерил покой под сикоморите Али Бен Масхул. Там те се съвещават и си припомнят за Мерхамех. Едното племе повтаря своите молби, другото предупрежденията си и винаги се постановява това, което се постанови в описания от мен ден: