Карл Май - Мерхамех

Мерхамех се държеше храбро. Тежкият мъглив слой като че й влияеше по-леко отколкото на мъжете. През целия ден яздеше между шейха и Али Бен Масхул, седящ, както бе уговорено, на кулестата кобила, и беседваше с тях, доколкото позволяваше гъстото покривало. По-късно научих от шейха, че това били само кратки въпроси и отговори, но със свято, благородно съдържание. Когато веднъж спряхме и хвърлих поглед върху Бен Масхул, направи ми впечатление дълбокият, екзалтиран блясък на неговите очи. Понеже тримата се придържаха почти все заедно, аз бях предоставен на моя Халеф. Но не зловидех на двамата мъже заради нашата чудесна Мерхамех. Нейният слуга се движеше отзад с малка група маназахи, сред които се намираха трима старейшини. Те щяха да участват в преговорите за мир заедно с шейха на маназахите.

Пясъкът толкова много обременяваше конете, че трябваше да се откажем от достигането същинската цел на днешната си езда. Беше решено да прекараме нощта при гроба на един мохамедански светец. Той се намираше в една малка горичка, кажи-речи на самата граница между териториите на двете племена, в която човек можеше да намери някаква закрила срещу лошото време. Беше късен следобед, когато достигнахме местността, в която се намираше гробът. Отдалеч той не можеше да се види. Яздехме по една скалиста клисура с много извивки и когато минахме един от завоите, на около двеста крачки пред нас из един път изникнаха четири варосани зида с тясна врата и плосък покрив. Във вътрешността нямаше нищо друго освен голи стени. Двете страни и задната част бяха обгърнати от хилави сикомори, абаносови дървета и сух трънак. Свърнахме нататък. Постройката предлагаше подслон за Мерхамех, а за нас мъжете все щеше да се намери място в горичката. Шейхът, Бен Масхул и Мерхамех и сега яздеха начело. Не мярнахме никакъв човек. Но ето че от вратата на гробницата пристъпи висока мъжка фигура с пушка в десницата. Тя вдигна ръка и извика:

— Добре дошли, мюназахи! Добре дошъл, Омар Бен Амарах, убиецо на моя брат! Аз съм Хасан Бен Масхул, шейхът на маназахите, и искам душата ти. Напред, воини, напред! Заловете ги живи, всичките, всичките!

— Стой, спри! Лъжеш се! — викнах му бързо.

Но той беше вече насочил пушката си, изстрелът проехтя и този, когото беше сметнал за шейха на мюназахите, понеже седеше на кулестата кобила, получи един тласък, размаха ръце и се плъзна от коня. По същото време иззад горичката, където се бе таил досега, изскочи дружина от шейсетина ездачи и ни обгради. Но до битка не се стигна, защото на никого от нас не хрумна да се отбранява. Възникна само една безопасна, бързо отминала блъсканица. После всеки замря на коня си.

Враговете бяха изненадани от нашето спокойствие. Предводителят им приближи. Шейхът на мюназахите подкара коня си няколко крачки към него, отметна качулката от лицето и попита:

— Куршумът ти за мен ли се отнасяше?

— Ти, ти? — извика слисано злощастният стрелец. — Омар Бен Амарах! Ти самият?

— Аз все още съм жив! Моли се на Аллах да е жив и този! Иди и го погледни!

Посочи ранения, който се бе плъзнал от коня и лежеше на земята. Аз вече коленичих при него и му разгърнах наметалото, горната дреха и елека. Очите бяха затворени. Смъртоносната рана се намираше в областта на сърцето. Не кървеше.

— Моят брат, моят брат! — изкрещя шейхът на маназахите, като видя по кого е стрелял.

Поиска да се хвърли върху него, но аз го бутнах назад и повелих:

— Мълчи! Не хленчи! И не го докосвай! Прекалено добре си се целил. Не му отнемай последните мигове, които още му остават! Последвай ни! Ела, Халеф, подеми го!

Халеф беше единственият, на чиято сръчност можех да разчитам. Той скочи от коня. Вдигнахме предпазливо ранения и го отнесохме във вътрешността на гробницата. Там го сложихме на земята. Куршумът беше излязъл от гърба. Брат му ни последва схлупен като в сън. След него идваше шейхът на мюназахите, за когото бе предназначен изстрелът. Отведох го при умиращия и отидох до вратата да махна на Мерхамех. Тя дойде. Лицето й беше бледо, но очите големи, изпълнени с дълбок блясък.

— Трябва ли да присъствам? — попита.

— Ти преди всичко — отговорих. — Ела при него, та погледът му първо теб да улови.

Тя го стори и коленичи при него. Зачакахме. Навън всички ездачи бяха слезли. Мюназахи и маназахи стояха, тихо шушнейки, едни до други. Един-едничък изстрел беше предизвикал тази шепнеща тишина. Едните научиха от другите колко безпричинен е бил той.

Мръсножълт, почти да го уловиш, се вихреше вън пясъчният въздух. Плътната, смъртнобледа светлина проникваше през тясната врата като злорадо хилене. Едва вчера трябваше да умре този, който лежеше на земята, а днес наистина умираше. Само един ден му бе подарен? С каква цел? Докато си го мислех, той отвори очи. Видя коленичилата пред него Мерхамех. Погледът му просветна. Взря се в нея. Забеляза червената кръв, която опитваше да изтече от него по постелята. Попипа раната. Споменът се възвърна. Не се изплаши. Вдигна ръка и посочи Хасан Бен Масхул, шейха на маназахите. После вдигна другата и посочи Омар Бен Амарах, шейха на мюназахите.