Карл Май - Мерхамех

— Не е достойно да се живее повече на земя, на която дори жената вече няма милосърдие — прибави той.

— А ти прояви ли милосърдие към моя брат? — попита шейхът, поглеждайки към слънцето, което вече беше изчезнало до половината.

Петимата стрелци опряха здраво колене и насочиха пушките, визирайки сигурната цел. В следващата минута трябваше да бъде дадена заповедта. Тогава Мерхамех стана от мястото си и извика:

— Стой! На тази земя все още има жени, в чиито сърца живее милостта. И на нея все още има мъже, чиято дума е свята като клетвата на Аллах!

Тя измъкна ножа от пояса ми, тръгна към осъдения, застана пред него и заговори, обръщайки се към шейха, с извисен глас:

— Точно като тук бе при мира на Ардистан. Околовръст седяха съдиите, а той беше готов да изрече последната, смъртоносната дума. Тогава Аллах ме проводи да ви помогна и ми внуши духотворните слова, които размекнаха сърцето на повелителя. Вие бяхте освободени! Нека така бъде освободен и този! Аз го изисквам от теб, от вас, от племето на мюназахите. Държа на онези три обещания, които извикахте навремето подире ми и днес повторихте! Нима ще проявите желание да ги нарушите?

Огледа се в кръга. Никой не отговори. Бях очаквал това, което извърши. Но за тези хора то дойде толкова неочаквано, че на първо време не знаеха какво да кажат. Тогава тя преряза вървите на пленника, освобождавайки ръцете му, доведе го при мен, върна ми ножа и заговори така, че съдиите да чуят:

— Предаваме ти го, ефенди, но само временно. Отведи го от това място и го закриляй! Ще ти го поискам обратно така здрав и читав, както сега ти го предавам.

Една лампа пръсна искри на запад, отправяйки прощален поздрав към изтока. Слънцето бе изчезнало, но Али Бен Масхул още живееше. Дълбока тишина цареше наоколо. Аз го хванах за ръката, за да се отдалеча с него. Хората ни правеха път, слисано, колебливо, но правеха! Ето че зад нас прозвуча силният глас на шейха. Това отклони вниманието от нас към него. Стигнахме необезпокоявано нашата шатра. Халеф идваше след нас.

— Слава на Аллах — рече той. — Тук при нашите коне и оръжия няма от какво да се страхуваме. Веднага ще оседлая, та да сме подготвени за всичко. — И обръщайки се към Али Бен Масхул, прибави: — Не се бой! Тук си на сигурност като в скута на Ибрахим /Авраам/. Ти стоиш под закрила, която е по-могъща от силата и хубостта на всички мюназахи вкупом.

След тези думи отиде в ограждението при конете. Спасеният от смърт маназах изобщо не обърна внимание на казаното от Халеф. Той стоеше високо изправен и заслушано гледаше към височината, на която сега, както ясно чухме, Мерхамех говореше на събранието. Вярно, не можехме да разбираме думите, но затова пък нейната фигура и всяко от движенията й рязко се открояваха на заристия фон на небето. Откъм наша страна по възвишението на съдилището беше вече полегнала здрачна сянка. Но отвъдният, стръмен планински скат бе облъхнат от красивите отблясъци на вечерните зари. Стотиците мюназахи, налягали и насядали в долната част на склона, не бяха достигани от лъчите, докато старейшините седяха неподвижно горе на височината като в някакъв златист поток. Около щръкналата фигура на шейха припламваха диамантени искри, а Мерхамех, покачила се на един от камъните за сядане, за да бъде виждана и чувана по-надалеч, изглеждаше като същество от онзи свят, в чийто зрак сега говореше на народа. Силуетът й бе потопен в розово сияние. Одеянието й проблясваше при движенията в словото ту в пурпурни, ту в сребристосини багри — според това дали откъм светлата или сенчестата страна падат нейните дипли. Дългите тъмни коси, събрани само на тила и разпуснати оттам на свободно стелещи се вълни, изглеждаха на лекия повей като осеяни с несметен брой рубини и смарагди. А когато един ефирен облак премина като воал пред светлината, създаде се впечатлението, сякаш красивото княжеско дете се възнесе от земята, за да изчезне в отвъдното ведно с вечерното зарево.

Не само аз единствено усещах дълбокото въздействие на тези така приказно движещи се форми, линии и нюанси. Те бяха възприемани и от стоящия до мен маназах. Без да отклонява очи оттам, той пое дълбоко дъх и попита:

— Коя е тази жена? Това красиво, непознато същество, което никога не съм виждал, а пък му се подчиняват така покорно всички мюназахи?

— Това е Мерхамех, дъщерята на княза на Халихм — рекох аз.

— Мерхамех, Милостивата? — запита той, при което очите му просияха, а лицето възприе друг израз. — Тя, тя, която живее в сърцата на всички хора и в стиховете на поета? Аллах, благодаря ти, че ми позволи да я видя, да попия погледа на нейните очи и тембъра на нейния глас! Сега съм свободен, свободен! Никой мюназах не може да й противостои!