Карл Май - Мерхамех

— Не — прекъснах го аз. — Тя никога не говори за онова, което върши и дава. Човек може да го чуе само от други, както сега. Но описанието ще го имаш. И то едно живо и точно описание. Погледни, тук стои Мерхамех, дъщерята на моя приятел Абд ел Фадл, княза на Халихм!

Той отстъпи в крайна изненада няколко крачки назад и се взря в изчервилото се момиче с радостни очи.

— Машаллах! Какво чудо и все пак никакво чудо! Затова значи, затова ми се стори ти веднага позната. И затова бях заставен да те поздравя, макар изобщо да не исках. Ти си това, едва сега го виждам. Моята спасителка! Спасителката на моя баща, на моя брат!

Пристъпи към нея, поклони се до земята, целуна подгъва на дрехата й и попита:

— Все още ли помниш какво ти обещах? Какво извикахме подире ти, когато бързо се отдалечи, за да избегнеш нашата благодарност?

— Да — усмихна се тя, като го принуди да се изправи.

— Кажи ми го тогава!

— Твоят баща извика: „Ако някой ден поискаш нещо от мен, то ще бъде изпълнено!“ Ти извика: „Ще бъде изпълнено от мен и моето племе, независимо какво е то!“ А брат ти извика: „Ще бъде изпълнено от всички нас, на живот и смърт!“ Чуваш, че все още го помня.

— Да, още го помниш. Така казахме ние буквално. А каквото сме обещали, все едно го е обещал Аллах. Моят баща умря, брат ми… — той спря по средата, но после продължи: — Брат ми също е мъртъв. Аз съм техният наследник. Аз наследих тяхното обещание и сега трижди съм длъжен да го сдържа.

И обръщайки се към старейшините, продължи:

— Моята чест е и ваша чест. Знам, че цялото племе ще поеме тогавашните ни обещания. Така ли е, или не?

— Така е! Ние ще го сдържим! Ще ги поемем! — извика се в кръга на дванайсетте племенни съдии и всички приближиха до Мерхамех да целунат ръба на дрехата й.

Че при тези обстоятелства започнахме яденето в много приповдигнато настроение, е саморазбираемо. Мерхамех стоеше на висока почит. Сякаш княгиня седеше при нас. Беше лично обслужвана от двамата синове на шейха, които вече брояха над двайсет години. Но приемаше това толкова безпретенциозно, че обезоръжи със скромността си покълващия гняв на жената на шейха. Каква цел бе имало първоначално това събрание, не разбрахме по време на яденето. Но трябва да е било нещо много важно, защото пристигаха все повече и повече хора, само възрастни. Нямаше нито едно дете сред тях. Когато приключихме и си измихме ръцете с нарязани лимони, шейхът сподели с нас, че се касаело за един акт на справедливост, за изпълнението на едно наказание.

— Ние имаме кръвно отмъщение срещу племето на маназахите — каза той. — Братът на шейха на маназахите застреля моя брат, не по недоглеждане, а с умисъл, заради една жалка плячка. Затова мирът с маназахите бе скъсан. Ние поставихме засада, за да издебнем убиеца. Удаде ни се да го пленим. Днес той ще бъде разстрелян, точно в мига, в който слънцето залезе. Това е предписаното от природата време за свършване на живота. За тази цел сме се събрали тук. Вижте, там го водят!

Двама мюназахи изведоха пленника от къщата, където го бяха държали затворен. Трябваше да бъде отведен на мястото за екзекуции и там застрелян. Присъдата беше вече произнесена. Той се казваше Али Бен Масхул — мършав мъж с рядка брада, с чисто бедуинска фигура, на възраст между четиридесет и петдесет години. Когато минаваше край нас, видя двете жени. Отскубна се за няколко мига от конвоя, скочи към жената на шейха, улови с вързаните си ръце ръкава на дрехата й и извика: — Закриляй ме, закриляй ме, закриляй ме! След това докосване, на което не бе попречено, и трикратния призив да го закриля, тя бе длъжна според законите на страната да направи всичко възможно за предотвратяване на неговата смърт. По този начин се спасяваха осъдени, когато никаква друга надежда не им оставаше, понякога дори под закрилата на жени, които мъжете безусловно трябваше да зачетат. Но тази жена се изтръгна, простря ръце срещу него и извика:

— Махай се! Умри и проклета да бъде душата ти!

Тогава той се дръпна от нея и се остави отново да бъде уловен. Погледът, който й хвърли, ме кара да изтръпвам и до днес. И още един се дръпна от нея — Мерхамех. Тя не каза нито дума, но докато бяхме при мюназахите, повече не погледна към тази студена, безжалостна, накичена със злато, жена. Тръгна с бавни крачки към лобното място, съвсем сама. Халеф и аз я последвахме.

Хората почтително ни правеха място, защото светкавично се бе разпространило коя е тя.

Шейхът сформира със своите дванайсет старейшини кръга, по който бяга разположени споменатите вече камъни. Али Бен Масхул беше поставен в средата на този кръг, обърнат с лице към залязващото слънце. Стоеше твърдо и изправено. Не се забелязваше и най-малкият признак на смъртен страх. Срещу него, извън кръга, клекнаха петима воини на мюназахите. Те трябваше да го разстрелят. Мерхамех, Халеф и аз седнахме на три свободни места. Около нас седеше или лежеше народът, вперил очи в съдбоносното място. Чакахме, докато долният край на слънчевия диск почти докосна хоризонта. Тогава шейхът се надигна да говори. Държа кратка, съответстваща на задачата реч, освободена от всички иначе употребими ругателни и хулни думи, относно царящата между двете племена вражда, убийството на неговия брат, залавянето на убиеца и произнесената смъртна присъда. После попита Али Бен Масхул дали иска присъствието на имам и има ли някакво желание преди смъртта. Запитаният помоли да извадят от джоба му мохамеданската молитвена броеница и да му я дадат в ръката. Повече не искал нищо. После можели да стрелят.