Карл Май - Мерхамех

Отиде пак с шейха на възвишението. Халеф забра слугата, който й приготви постелята в шатрата и се излегна после самоотвержено пред входа, за да я пази като вярно бдящо псе. Когато тя заговори отново, гласът й прозвуча с много енергичен тон. И както бе казала, се върна много скоро. Подаде на трима ни ръка, пожела ни лека нощ и прибави за сведение:

— Успях. Посочих им последиците. Онзи, на когото преди туй сърцето не е било докоснато, сега стигна до разбиране и разум.

Оттегли се в шатрата си. И едва това се бе случило, старейшините се пръснаха сред народа да оповестят новината, че се иска мир между мюназахи и маназахи, че могъщите съседни племена заплашват в краен случай силом да наложат този мир. После народът се изля с гълчава от височината в долината, за да се прибере по домовете. А ние получихме тази вест от самия шейх. Той напълно се беше помирил с този изход на нещата, макар причината за цялото зло, както все по-ясно забелязвах, да се намираше в собствената му къща, в собствената му властолюбива, горда… жена!

Ние му допаднахме и той на нас също. Не ни покани при себе си, а дойде в нашата шатра, където до полунощ седяхме с наргилета и проста студена храна и оживено беседвахме. Но не за обикновени неща, о, не! А по въпроси, изследващи дълбините и висините. Ориенталецът обича да се занимава с подобни неща, докато западнякът ги предоставя на учените специалисти. В хода на разговора шейхът се прояви като добре осведомен, освободен от предразсъдъци мъж, който умее да извлече най-добрата страна от веднъж взетото решение. След като сега бе решено помирението между двете племена, той веднага бе станал огън и пламък за идеята и готов да откликне по всякакъв начин. Сприятели се бързо и искрено със своя досегашен пленник. А Халеф и аз естествено правехме всичко възможно за най-бързото осъществяване на това решение за мир.

Не беше за чудене, че Али Бен Масхул, който едва-що щеше да бъде разстрелян като смъртен враг, сега биваше третиран като приятел. При бедуините грабежът и кръвното отмъщение спадат към рицарските дела. Хората следователно могат лично да уважават и дори да обичат един кръвен отмъстител, който според западноевропейските разбирания си е чист убиец, даже когато са принудени да го принесат в жертва на кръвното отмъщение.

Често бе споменаван и братът на нашия поет, шейхът на маназахите. Ето как научихме за съжаление, че той е суров, своеволен мъж, при когото сигурно няма да се мине без вътрешна борба при вземането на решение за прекратяване на враждата. Той във всяко отношение бил самолюбив човек и в душата му имало само едно-единствено, приятно за докосване място, а именно любовта към неговия, седящ тази вечер тук при нас, брат. На тази единствена точка се крепеше надеждата, че мирът между двете племена е възможен.

Али Бен Масхул също присъединяваше гласа си за това помирение. Нали по самия себе си беше узнал докъде води враждата. Но беше по-тих от шейха. Вродената му способност да се вдъхновява от красивото днес отстъпваше пред сериозността на мислите, на които бе вдъхнала в него живот Мерхамех. Те го изпълваха вътрешно, личеше си, и това вглъбяване го караше да изглежда така покъртително безпомощен, че се почувствах сърдечно привлечен към него.

Що се отнася до нас самите, отпътуването ни беше решено за ранното утро. Шейхът на мюназахите помоли да ни придружи до границата на неговата територия. На утрешната вечер щяхме да бъдем гости на маназахите, с чийто шейх искаше да уговори сключването на мира, а след това щяхме да бъдем взети под закрила от нашия поет и брат му до пасищата на следващото племе. Колко добро и искрено отношение имаше шейхът към своя досегашен смъртен враг, може да се осъзнае от отговора му при споменаването на неговия окуцял кон.

— Него няма да можеш да яздиш. Той ще остане при мен, докато копитото му заздравее. Предлагам ти моята кулеста кобила. Тя е най-доброто, което притежавам. Виждаш, че те обичам.

Когато после се разделихме, чух, че Али Бен Масхул също получи една празна шатра. Но когато излязох по-късно, преди да си легна, пред моята, за да видя времето, установих, че се е отказал от шатрата. Беше седнал до зида на къщата и не отвръщаше очи от онази, под която почиваше Мерхамех.

Слънцето тъкмо изгряваше, когато напуснахме на следващото утро селото на Омар Бен Амарах. Това означава, че то изгряваше, наистина, но ние не го виждахме. Криеше се зад едно грозно и гъсто мръсно жълто було. Предстоеше ни един от онези калпави дни, през които въздухът е наситен с фин пясък и човек трябва да си затули очите, устата и ушите, за да предпази тези благородни органи. Ето защо всички се сгушихме в наметалата си, така че почти нищо друго освен тях не можеше да се види. Пясъчните вихри не само не престанаха целия ден, а в следобеда положението така се влоши, че конете ни трябваше често да отдъхват и се придвижвахме много бавно. Над деня тегнеше гибелно, сърдито, душно време.