Дейвид Брин: Войната на Ъплифта

— Изпъни се, Фибен! — сръга го в ребрата Саймън. — Нейна светлост гледа насам!

И наистина, застаналата сред сановниците Меган Онийгъл, сивокосата планетарна координаторка, сви устни и леко поклати глава.

Синът на Меган, Робърт, беше колега на Фибен в малкия университет на Гарт. Фибен вдигна вежди, сякаш за да й каже, че не е молил да го включват в тази съмнително почетна стража.

От двете страни на координатор Онийгъл стояха другите сановници, дошли да присъстват на заминаването на Суойо Шочухун. Отляво беше Коулт, тромавият тенанински посланик, целият в козина, бляскав в прекрасната си пелерина, с щръкнал гребен. Процепите на шията му се отваряха и затваряха в такт с дишането му.

Отдясно на Меган стоеше много по-хуманоидна фигура, стройна, с дълги крайници, леко прегърбена, безразлична.

„Ютакалтинг е развеселен от нещо — помисли си Фибен. — Е, това не е новост.“

Разбира се, посланик Ютакалтинг смяташе всичко за смешно. С позата си, с леко развяващите се пипалца, които се издигаха над малките му уши, и с блясъка на златистите си раздалечени очи бледият тимбримски пратеник като че ли казваше онова, което не можеше да се изрече на глас — нещо достатъчно кратко и достатъчно обидно за заминаващата си синтианска дипломатка.

Суойо Шочухун приглади мустаците си и пристъпи да се сбогува с колегите си. За кой ли път Фибен се учуди колко прилича на голяма, топчеста миеща се мечка, облечена като едновремешен придворен.

Тенанинът Коулт наду гребена си и се поклони. Заговориха на галактически шест. Фибен знаеше, че и двамата не съжаляват за раздялата.

В цялата работа имаше нещо иронично. Предпазливите синтиани бяха сред малцината „съюзници“ на Земята в политическото и военно тресавище на Петте галактики. Но в същото време те бяха капризно егоцентрични и прословути страхливци. Заминаването на Суойо гарантираше, че на помощ на Гарт няма да се притекат армади от дебели, покрити с козина войни.

„По същия начин, по който няма да има помощ нито от Земята, нито от Тимбрим — самите те в момента си имат достатъчно собствени проблеми.“

Фибен знаеше галшест достатъчно добре, за да разбере част от онова, което едрият тенанин каза на Суойо. Очевидно Коулт не се отнасяше с особено уважение към посланици, които бягат от поста си.

„Типично за тенанините“ — помисли Фибен. Сънародниците на Коулт може и да бяха фанатици и официални врагове на Земята, но въпреки това бяха известни с куража си и силното си чувство за чест.

„Да, човек не може да избира нито приятелите, нито враговете си.“

Суойо застана пред Меган Онийгъл. Поклонът на синтианката не беше толкова дълбок, колкото към Коулт — в края на краищата човеците се нареждаха съвсем назад сред расите патрони в галактиката.

Меган върна поклона.

— Съжалявам, че заминавате — каза тя на Суойо на галшест със силен акцент. — Моля ви, предайте на вашия народ нашата благодарност за добрите му пожелания.

Отговорът на Суойо беше пълен с баналности.

Въдете търпеливи, увещаваше координаторката тя. В момента Петте галактики са в смут. Фанатиците сред великите сили предизвикват неприятности, защото мислят, че Хилядолетието, краят на една велика епоха, наближава. Те ще действат първи. Следователно умерените и галактическите институции трябва да правят ходовете си безпристрастно. Но и те ще действат, уверяваше тя. Когато му дойде времето. Малкият Гарт няма да бъде забравен.

„Естествено — саркастично си помисли Фибен. — Ами да, до помощта може би остават не повече от век-два!“

Накрая Суойо застана пред най-старшия член на дипломатическия корпус, приятеля на човеците Ютакалтинг, консула-посланик на тимбримите.

Високият извънземен носеше свободна черна роба, която подчертаваше бледата му кожа. Устата му беше малка, тъмните му очи — неземно раздалечени. Въпреки това хуманоидното впечатление беше доста силно. На Фибен винаги му се беше струвало, че представителят на най-големия съюзник на Земята постоянно е на ръба да се засмее на някаква шега. Ютакалтинг — черепът му бе покрит с мека кафява козина, покрай който се развяваха изящни пипалца — беше единственото същество на това плато, което изглеждаше недокоснато от напрежението на деня. Ироничната му усмивка просто повдигаше духа.

Очевидно Суойо най-накрая завърши, защото се обърна и се качи по рампата към очакващия я кораб. С рязка команда полковник Мейвън накара стражата да застане мирно.