Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Така се предполагаше, че ще завърши това. Началото обаче беше съвсем друг въпрос. Предопределени накрая да станат любовници, тримата още от самото начало щяха да бъдат и съперници. Противници.

Защото можеше да има само една царица.

— Ние пращаме тези трима на жизненоважна мисия. Мисия на завоевание. Мисия на принуда. Пращаме ги също да търсят единство… да търсят съгласие… да търсят единодушие, за да ни обединят в тези тежки времена.

— Дзуун!

Квакуанци сервитьори поднесоха блестящи бокали на всеки от кандидатите. Бюрократът от министерството на Цените и Предпазливостта взе своята чаша и отпи. Почувства как течността потича в гърлото му като златен огън.

„Първото вкусване на Кралската напитка…“

Както очакваше, вкусът й не приличаше на нищо, което си бе представял. Бялата перушина на тримата кандидати като че ли вече проблясваше с искрящо обещание за бъдещи цветове.

„Ние ще се сражаваме заедно и накрая един от нас ще смени перушината си с кехлибарена. Друг ще се обагри в синьо.“

А трети, очевидно най-силният, този с най-добрата политика, щеше да спечели най-голямата награда.

„Награда, предопределена да се падне на мен.“ Защото се твърдеше, че всичко се урежда предварително. Предпазливостта трябваше да спечели бъдещото единодушие. Внимателният анализ беше доказал, че алтернативите ще са непоносими.

— Тръгнете — изпя председателката на Конклава. — Вие, тримата нови Сюзерени на нашата раса и клан, тръгнете и извоювайте победа. Тръгнете и смирете вълконските еретици.

— Дзуун! — извика събранието.

Клюнът на председателката се сведе към гърдите й, сякаш изведнъж се беше уморила. Новият сюзерен на Цените и Предпазливостта едва чу последните й тихи думи:

— Тръгнете и направете всичко възможно, за да ни спасите…

Сънливият космодрум в Порт Хеления никога не беше виждал толкова оживен трафик — поне откакто Фибен Болгър живееше тук. Платото, надвиснало над Аспинал Бей, отекваше от ръмженето на двигатели.

Шумът и смърдящият прах плашеха. За онези, които стояха на асфалта, беше още по-лошо, а най-зле бе за принудените да присъстват тук против волята си.

Фибен определено би предпочел да е навсякъде другаде, най-добре в някоя кръчма. Но не можеше.

Затова цинично наблюдаваше бъркотията. „Ние сме потъващ кораб — помисли си той. — И всички плъхове се спасяват.“

Всичко, което можеше да лети в космоса, напускаше Гарт с непристойна припряност. Скоро космодрумът щеше да опустее.

„Докато не пристигне врагът… който и да се окаже той.“

— Псст, Фибен. Стига си шавал!

Фибен въздъхна. Саймън Левин беше прав. Церемонията в чест на заминаващите сановници почти свършваше и той като член на Планетарната почетна стража не трябваше да се отпуска.

Фибен се зачуди дали командването вече е решило кой кораб ще управлява той. Навярно щяха да оставят полуобучените пилоти от Колониалната милиция да теглят жребий, за да определят на кого ще се падне най-грохналата от старите бойни машини, наскоро закупени на безценица от някакъв пътуващ ксатински вехтошар.

С лявата си ръка Фибен разтегна коравата яка на униформата си и почеса гъстите косми под ключицата си. „Стар не означава непременно лош — сам си напомни той. — Влез в битката с хилядогодишна бъчва и поне ще знаеш, че може да поема удари.“

Повечето от тези разбити разузнавателни кораби бяха участвали в сражения сред звездите още преди човешките същества изобщо да чуят за галактическата цивилизация… преди дори да са започнали да си играят с барутни ракети, опърлящи пръстите им и стряскащи птиците на родния свят Земя.

Тази мисъл накара Фибен да се поусмихне. Не беше особено почтително да мислиш така за своята раса патрон. Но пък и човеците не бяха допринесли чак толкова за народа му, та да ги почита.

„Леле, колко сърби този маймунски костюм! Голите човеци може и да ги понасят, но ние, косматите, просто не сме устроени да носим толкова много дрехи!“

Поне церемонията в чест на заминаващия си синтиански консул наближаваше края си. Суойо Шочухун — надута топка от кожа и мустаци — привършваше прощалната си реч към наемателите на планетата Гарт, към човеците и шимите, които изоставяше на съдбата им. Фибен пак се почеса по брадичката. Искаше му се тази бъбривка просто да се качи на кораба си и да се разкара оттук, щом толкова бърза да си тръгне.