Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Известно време мълчаха, после Робърт се пресегна със здравата си ръка и я докосна.

— Клени, аз… аз искам да знаеш, че съм ти благодарен. Ти спаси живота ми…

— Робърт — уморено въздъхна тя.

— … но не е само това. Когато влезе в ума ми, ти ми показа такива неща за самия мен… неща, за които никога преди не съм знаел. Това е важна услуга. Можеш да прочетеш за всичко това в учебниците, ако искаш. Самоизмамата и неврозите са две особено коварни човешки напасти.

— Те не са характерни единствено за човеците, Робърт.

— Сигурно не са. Това, което видя в ума ми, навярно не е било нищо по стандартите ни отпреди Контакта. Но като се има предвид историята ни… е, дори най-нормалният от нас има нужда да му се напомня от време на време. И знаеш ли, искам да станем по-близки.

Атаклена нямаше представа какво да каже, така че премълча. Животът през ужасните тъмни векове на Човечеството сигурно наистина е бил страшен. Изведнъж разбра, че усеща лицето си топло. Капилярите й се разширяваха в онази човешка реакция, която смяташе за толкова странна. Тя се изчервяваше!

— Какво искаш да кажеш, Робърт?

— Искам да ми покажеш нещо повече за тимбримския живот. За обичаите ви. Искам да разбера какъв е еквивалентът при твоите сънародници на удивеното зяпване, кимването или усмивката.

Над главата му потрепна нещо. Короната на Атаклена се разпери, но изящният, прост и призрачен глиф, който той беше оформил, изчезна като дим. Навярно момчето дори не осъзна какво е направило.

— Хм — каза тя, премигна и поклати глава. — Не съм сигурна, но ми се струва, че вече си започнал да разбираш.

Трябваше да тръгват.

Атаклена скри по-голямата част от багажа му в хралупата на един бук и остави знаци по кората, за да отбележи мястото, макар да се съмняваше, че някой ще се върне, за да го прибере.

— Трябва ти лекар — каза тя, като попипа челото му. Повишената му температура очевидно не беше добър признак.

Робърт посочи планината на юг.

— На два дни път натам е имението Мендоса. Госпожа Мендоса е била медицинска сестра преди да се омъжи за Хуан и да се заеме със земеделие.

Атаклена неуверено погледна към прохода. Щеше да им се наложи да се изкачат почти на хиляда метра, за да го преминат.

— Робърт, сигурен ли си, че това е най-добрият маршрут? Уверена съм, че от време на време усещам емоции много по-отблизо, над линията на хълмовете на изток.

Робърт се изправи и подпирайки се на тоягата си, пое по пътеката на юг.

— Хайде, Клени. Знам, че искаш да откриеш гартлянин, но едва ли сега е времето за това. Можем да отидем на лов за предразумни местни животни след като ме закърпят.

Атаклена се загледа след него, удивена от нелогичността на забележката му.

— Робърт, това, което каза, е странно! Как мога да мисля за търсене на местни създания, независимо колко са тайнствени, докато още имаш нужда от грижи! Съществата, които усетих на изток, очевидно бяха човеци и шими, макар да признавам, че имаше някакъв странен допълнителен елемент, почти като…

— Аха! — само каза Робърт.

Учудена, Атаклена се опита да долови чувствата му, но самодисциплината и решителността на човека бяха просто невероятни за представител на вълконска раса. Можеше единствено да каже, че е смутен — и че това е свързано с нейното споменаване за разумни мисли на изток оттук.

О, как й се искаше да е истински телепат! За пореден път се зачуди защо тимбримският Велик съвет не се е противопоставил на правилата на Института по ъплифтиране и не е продължил да развива тази способност. Понякога завиждаше на човеците за изолираността, с която обграждаха живота си и негодуваха срещу клюкарското вмешателство на собствената й култура. Но точно сега й се искаше единствено да се вмъкне в съзнанието му и да разбере какво крие!

Короната й се развяваше и ако на километър разстояние имаше тимбрими, те щяха да потреперят от гневното й, яростно мнение за начина, по който стояха нещата.

Робърт явно бе уморен. Атаклена вече беше разбрала, че блестящите капчици пот по челото му означават същото като почервеняването и настръхването на тимбримската корона — прегряване.

После го чу да брои полугласно и разбра, че трябва да си починат.

— Не — поклати глава той. Гласът му беше пресекнат. — Първо ще прекосим този хребет и ще се спуснем в следващата долина. Оттам насетне целият път е сенчест.

— Не Робърт. Не можеш да вървиш до имението Мендоса. Аз определено не мога да те нося, а няма да те оставя сам за два-три дни! Изглежда, имаш някаква причина да искаш да избегнеш хората, които усетих на изток оттук. Но каквато и да е, тя не може да се сравнява със спасяването на живота ти!