Уилбър Смит - Мусон

— Готови за абордаж! — извика Хал и огледа хората си. Те вече въртяха тежките абордажни куки над главите си, готови да ги хвърлят през тясната ивица вода и да закачат противника.

Хал видя как Ал Ауф се отказва от безплодните си усилия да овладее хората си и да ги изправи срещу нападателите. Изтича до едно изоставено от артилеристите оръдие. Върху брадатото му лице нямаше и следа от страх. Взе горящия фитил от кофата край оръдието и погледна към „Серафим“.

Погледът му срещна очите на Хал и устните му се извиха в гневна усмивка. В този миг Хал разбра, че никой от двамата няма да забрави другия, докато е жив. После Ал Ауф пъхна димящия и искрящ фитил в подсипа на оръдието. Нямаше време да го прицелва. Беше отчаян жест на съпротива, хвърлен напосоки зар, в дивия хазарт на битката.

С дълга струя пламък и дим, тежкото желязно гюле разби горната част от борда на „Серафим“, като направи на кървави парчета двама от екипажа му и попадна в основата на фокмачтата. Тя се разтърси, наклони и започна бавно да пада. Щагове и ванти се усукваха и плющяха, дървенията стенеше и пращеше, докато скоростта на падането ставаше все по-голяма и по-голяма.

Пред очите на Хал корабът му се превръщаше от съвършена бойна машина в неповратлив осакатен ковчег. После две човешки фигури излетяха от наблюдателния кош, като камъчета от прашка. За миг изпъкнаха на сивия фон дъждовни облаци, после паднаха в морето.

— Том! — изкрещя от болка Хал. — О, Господи, Дориан!

От мястото си в коша Том виждаше ясно палубата на „Минотавър“, гъмжаща от чалмалии в разноцветни роби. Въртеше фалконета върху оста му насочен почти право надолу, така че се налагаше да се надвеси извън коша, за да може да го държи на прицел.

— Стреляй! — извика застаналият до него Дориан. — Стреляй, Том!

Том ясно виждаше ужасните поражения, нанесени от оръдията на „Серафим“. От разбитите бордове стърчаха бели трески, бушпритът бе откъснат и се влачеше във водата, заедно с куп платна и такелаж. Едно от оръдията на горната палуба бе попаднало под пряко попадение и изхвърлено от лафета си. Телата на двама арабски артилеристи лежаха затиснати под масивния му черен ствол.

Мъртви и ранени бяха осеяли палубата, а обзетият от ужас екипаж се хлъзгаше и падаше върху обагрените в червено дъски. Препъвайки се в телата на убитите, всички се трупаха край по-отдалечения от дулата на „Серафим“ релинг.

— Стреляй! — Дориан удряше с юмрук брат си по рамото. — Защо не стреляш?

Том изчакваше момента. Знаеше, че за презареждане на дългостволия фалконет в теснотията на коша може да отидат и пет минути, а през тях да пропусне най-добрата си възможност, с празно оръжие в ръце.

— Винаги изчаквай подходящия момент! — набивал бе в главата му Големият Дениъл. — Не си хаби барута от голямо разстояние. Приближи се и гледай всеки шрапнел да е на месо!

Отдалеченият релинг на „Минотавър“ беше окичен с хора. Някои от тях се бяха качили отгоре му, готови да се хвърлят в морето и да заплуват към най-близката джонка, вместо да се изправят срещу оръдията на „Серафим“ и дяволските пълчища неверници, които щяха да залеят палубата като вълна. Те се блъскаха и биеха, за да се докопат до борда, понякога по шест-седем, наредени един зад друг. Том ясно различаваше изкривените им от ужас кафяви лица, обърнати назад през рамо към надвисналата отгоре сянка на „Серафим“.

Прицели се внимателно в най-гъстата част от тълпата и поднесе фитила към подсипа на фалконета. Дим и запалени парчета кълчища изригнаха в гъст облак от дулото. Вятърът го върна веднага в лицето му и за миг остана заслепен. После димът се разнесе и той видя дупката, направена от шрапнела в обезумелите от страх редици долу. Поне десет души лежаха на палубата, гърчеха се в конвулсии и приритваха в собствената си кръв.

— О, добър изстрел! Добър изстрел! — изпищя Дориан.

— Помогни да заредя! — отвърна Том и обърна към небето неугледното тяло на фалконета.

Дориан го хвана, наклони го към себе си и сипа вътре един заряд черен барут от кожената торба. Том натъпка кълчища, за да го уплътни.

Точно в този миг мачтата се разтресе и страховитият удар от гюлето пратено от Ал Ауф премина по всяка нейна част. Том изтърва шомпола и се вкопчи с една ръка за ръба на коша. С другата обгърна Дориан и здраво го притисна.

— Какво става, Том? — извика малкият уплашен и се сгуши в брат си.

— Дръж се здраво, Дори! — викна Том в опит да овладее собствения си страх, а мачтата се наклони, разклати и рухна напред. Видяха вълните да играят точно под тях. — Падаме, Дори. Дръж се за мен!