Уилбър Смит - Мусон

Без да бърза, мачтата политна и момчетата бяха оглушени от стенанието на усуквано дърво, плющенето на разкъсвани въжета и оплетен такелаж. Все по-бързо и по-бързо падащата мачта ги засилваше надолу, така че не можеха да си поемат дъх.

— Не мога да се задържа повече — извика отчаян Том. Все още вкопчени един в друг, те излетяха от коша и през гъсталака преплетени въжета и дървени части описаха страховита дъга, преди да потънат дълбоко в зелените води.

Момчетата бяха разделени от силата на удара във водната повърхност. Още дълбоко под водата Том отвори очи и затърси брат си, като размахваше диво ръце напосоки. Щом излетя над водата и си пое въздух, отново потърси Дориан. Очите му смъдяха от солената вода, а от косата му в тях се стичаше вода.

— Дори! — задави се Том. — Къде си?

Фокмачтата на „Серафим“ висеше през борда в невъобразим хаос от платна и такелаж, като някаква гигантска плаваща котва, а реите се люлееха отгоре й. „Минотавър“ се оттегляше с голяма скорост. Том се видя в плен на куп платна и въжета. Направи опит да се освободи. Започна да рита с омотани в някакво въже крака и се надигна върху парче дърво, за да се огледа.

— Дори! — Гласът му бе изтънял от ужас. В този момент главата на Дориан изплава на повърхността на около тридесет стъпки от мястото, където цапаше Том. Беше наполовина удавен, кашляше и изхвърляше солена вода. Отдалечаваха се един от друг.

— Дори, дръж се! — изкрещя Том. — Идвам! — Пусна дървото и загреба към брат си. Въжето го дръпна назад.

— Том! — Дориан го забеляза и протегна ръка към него. — Помогни ми, Том, моля те, Том! — Течението го отнасяше бързо.

— Идвам, Дори. — Том риташе и се дърпаше от въжето, но все едно се бореше срещу мъртвата хватка на октопод. Една вълна мина над Дориан, като отново скри главата му. Когато се появи, бе на двадесет стъпки по-далече, размахал безпомощно ръце в усилието си да се задържи над повърхността.

— Плувай, Дори! — изкрещя Том. — Както съм те учил. — Дориан чу и овладя донякъде движенията си.

— Ритай, Дори! — отново викна Том. — Използвай ръцете си.

Дориан започна да се държи по-уверено над водата, но течението не го изпускаше, а Том си оставаше в плен на въжето, което го държеше към разрушената фокмачта. Той се гмурна, хвана въжето и го размота от краката си. Примката обаче, стегната от водата не поддаде под окървавените пръсти на Том. Трябваше да си поеме въздух и отново да излезе на повърхността.

Вдиша и когато погледът му се избистри, потърси Дориан. Видя го на сто ярда от себе си. Не можеше да различи чертите му, но долови отчаян вопъл:

— Том, помогни ми!

В тоя момент дървеният отломък с въжето се превъртя по дължината си и отново увлече Том под водата, но този път така дълбоко, че ушите му писнаха, а болката прониза главата му като със свредел. Докато драскаше по конопената примка, усети кожата да се смъква от пръстите му, а ноктите да падат. Болката в гърдите, жаждата за кислород бяха непоносими, но той продължаваше да се бори, дори и когато силите му започнаха да го напущат. Зрението му помръкна и вече не можеше да разчита на нищо друго освен на волята си. Няма да се предам. Тази едничка мисъл остана жива в съзнанието му. Дори има нужда от мене. Не мога да допусна да се удавя.

И тогава усети хватката на някакви могъщи ръце. Отвори с усилие очи и прогони тъмата от тях. Видя лицето на Аболи на няколко инча от своето. С широко отворените си очи и странни шарки на белезите, то наподобяваше ужасно чудовище, дошло от дълбините. В изтърканите си зъби стискаше нож, а от ъгълчетата на устата му струяха сребърни мехурчета.

Аболи бе видял момчетата да падат заедно с откъртената мачта и без капка колебание напусна бойния си пост. Докато прекоси палубата й стигне ветровата страна, Дориан бе отнесен на петдесет ярда встрани. Аболи смъкна бързо арабските си одаяния и чалмата и останал само по бричове, скочи върху релинга и остана там за миг, без да може да прецени кое от момчетата е изпаднало в по-голяма беда.

Дориан изглежда се държеше добре над водата, но течението го отнасяше по посока на арабските джонки. Том се бе оплел в камарата платна и бъркотия от въжета и дърво. Аболи се колебаеше, разкъсван от любовта си и чувството за дълг към момчетата. Невъзможно му бе да реши, към кое от тях да се хвърли.

И тогава един рангоут 60 60 Рангоут — вид напречна греда на мачта. от фокмачтата се откърти с трясък и се превъртя във водата, като увлече омотания във въжета Том под повърхността. Аболи хвърли последен отчаян поглед към отнасяната от течението глава на Дориан, съвсем мъничка в далечината, измъкна ножа от канията на пояса си, стисна го между зъбите и се хвърли с главата надолу. Изплува почти точно над мястото, където бе потънал Том, бързо си пое дъх и отново се гмурна. Използваше въжетата, за да се придърпва по тях надолу, като се мъчеше да пробие с поглед размътената от вихри и облаци въздушни мехурчета вода.