Уилбър Смит - Мусон

— Том! — Вятърът отнесе думите й, но острият му поглед разчете по устните: — На добър час!

Гай чу гласа й, извърна се, прекоси палубата и застана до нея. Не я докосна, но гледаше към брат си със заплашителната поза на собственик.

„Серафим“ опъна още платна, силно се наклони и полетя по вятъра. Фигурите по палубата на „Йомен“ се смалиха и изчезнаха от погледа. От своя наблюдателен кош те гледаха назад към другия кораб, докато се превърна в неясен контур на хоризонта, почти неразличим, на фона на мрачната планина и скупчените сиви безформени облаци.

— Останахме само ти и аз — тъжно каза Дориан.

Том не отговори. Не знаеше какво да каже.

— Нали никога няма да забравиш клетвата, която ми даде? — настоя Дориан. — Никога няма да ме изоставиш.

— Няма да я забравя! — отвърна Том.

— Беше смъртоносна клетва — напомни му Дориан. — Най-силната.

— Знам — отвърна Том и повтори: — Няма да я забравя! — Попипа мъничкия белезникав белег на палеца си.

„Серафим“ не видя суша и слънце цели двадесет и три дни след излизането си от залива Тейбъл. Сипеше се такъв пороен дъжд, сякаш самият океан се бе обърнал наопаки и заливаше палубата. Валежът не спираше ден и нощ. При тия условия, навигационните способности на Хал не струваха много — трябваше да разчита единствено на траверсната дъска и изчисленията си.

— Обикновено по тия места е слънчево и ведро — отбеляза Аболи, вдигнал поглед към облаците, завихрени пред носа. — Морските дяволи са обърнали всичко с краката нагоре.

— Някъде на изток има силен ураган — каза Нед Тайлър. — Вятърът се хвърля отгоре ни като колело — всеки път с различна посока.

— Сблъсквали сме с такива ветрове и по-рано — напомни Големият Дениъл. — Чувал съм, че не са нещо необикновено за тия ширини и по това време на годината. Но ние не сме в окото на урагана… — той спря, защото една гигантска вълна се носеше към кораба с мудно достолепие. Беше толкова висока, че „Серафим“ заприлича на черупка, а билото й се извисяваше над горната му рея. Разстоянието от нея до предишната бе повече от левга.

Хал напусна мястото си при подветрения релинг и бързо отиде до руля.

— Дай два пункта дясно на борд — спокойно нареди той. — Срещни я! — След като вълната ги вдигна и спусна, те останаха в ниското няколко дълги мига. Мъжете около руля затаиха дъх и въздъхнаха едновременно, когато носът се издигна отново.

— Мастър Фишър е прав — кимна Хал към него. — Такива бури се разпространяват на стотици мили от центъра си. Могат да обхванат целия океан от единия край до другия. Но, слава Богу, не сме попаднали в окото на урагана. Вятърът там има такава сила, че може да изтръгне главната мачта, дори върху нея да няма и помен от платно.

Големият Дениъл се обади отново:

— На Маскаренските острови съм виждал такъв вятър да изтръгва огромна палма с все корените и да я отнася на цяла миля в морето, като да беше хвърчило.

— Молете се за малко слънце — каза Нед Тайлър и погледна към мрачното ниско небе, — та да можем да измерим ширината си.

— Оставил съм голям резерв до сушата. — Хал погледна към компасната кабина, после насочи поглед на запад. — Трябва да сме отдалечени поне на двеста мили от африканския континент.

— Но Мадагаскар е един от най-големите острови на света, почти десет пъти колкото Ирландия и лежи точно на пътя ни — тихо забеляза Нед, така че кормчията да не може да го чуе. Нямаше никакъв смисъл да се обсъждат рисковете на плаването, в присъствие на екипажа.

В този момент от главната мачта се донесе вик:

— Вие на палубата! Предмет зад борда! Вляво от носа!

Групата офицери погледна напред и Хал викна през рупорната тръба:

— Главна мачта! На какво прилича?

— Прилича на корабна рея, на… — Наблюдателят замълча, после възкликна възбудено: — Не! Малка лодка, но пълна с вода. Има и хора.

Хал бързо отиде на носа и скочи на бушприта.

— Господи! Корабокрушенци, ако се съди по вида им. И живи… виждам един да се движи. Спрете и спуснете лодка да ги прибере.

Да се приближи „Серафим“ към малката лодчица беше трудна и опасна работа при това море и вятър, но най-накрая успяха да спуснат лодка и Големия Дениъл тръгна с нея на помощ. В потрошената лодка, която Дениъл изостави, защото не си струваше труда да я вземат, имаше само двама души. Вдигнаха ги на борда с помощта на мрежа, защото не бяха в състояние да се изкачат по въжената стълба.

Доктор Рейнолдс ги чакаше на палубата, където ги и прегледа. И двамата бяха в полусъзнание. Солта бе покрила с язви лицата им. Очите бяха хлътнали и почти затворени, а езиците така посинели и подути от жажда, че изпълваха устите им и се подаваха между зъбите.