Уилбър Смит - Мусон

Никой жив човек не можеше да си позволи това, след като Том Кортни го бе въвлякъл в дълга серия и смъртоносният удар дойде с бързината на мълния. Дориан успя да се извърне в последния миг, изместил удара на своя брат само с един инч и веднага усети пронизването. Острието потъна с лекота високо в дясната част на гърдите. Безчувствените му пръсти изпуснаха ятагана, а Дориан падна на колене с острието на сабята в тялото си.

— Том! — отново опита да извика той и отново не издаде звук. Том отстъпи, като измъкна сабята със смучещ звук, като на детски устни, изтървали гърда на кърмачка. Дориан падна ничком. Том го прекрачи и понечи да нанесе завършващия удар. Преди да успее, някакво малко тяло се метна между тях и прикри Дориан.

— Да пукнеш дано! — викна Том, но спря ръката си. — Бягай веднага оттука! — Момчето, което простря тяло като щит, беше още дете и тази саможертва трогна Том, дори в бяса на битката. Можеше да ги убие и двамата само с един удар, но не намери сили за него. Отстъпи крачка и се опита да изрита момчето от неподвижното тяло на арабския главатар, но човечето се бе вкопчило в него, като стрида в скала. Започна да пищи жалостиво на арабски:

— Милост! В името на Аллаха, милост!

В този момент се разнесе гласът на Аболи:

— Откъм гърба ти, Клебе! — Том се извърна, вдигнал сабя да посрещне двама полуголи. За момент ги помисли за роби, освободили се по някакъв начин от веригите и хукнали срещу него, с бог знае откъде взети ятагани. И тогава забеляза, че чертите им са арабски, а не негроидни. Господи, това изобщо не бяха роби, а арабски войници. С няколко движения уби единия и обърна другия в бяг с дълбока рана на рамото.

— Клебе, това е капан! — отново изрева Аболи и Том се огледа. Досегашните роби бяха без вериги и въоръжени до един. Контраатакуваха бързо и устремно. Войните на лоци вече се огъваха и повечето драскаха нагоре по скалите в див безпорядък.

Том видя как откъм челото на колоната към небето се издига, дълга бяла опашка дим, червена китайска ракета, очевидно сигнал за призив на подкрепления.

През червеното било на купищата взривена скала, разделила прохода на две, се прехвърляха нови и нови араби, някои в роби, а други само по препаски. Бързаха да се включат в сражението. Аболи и малкият отряд англичани вече отстъпваха многократно по численост. За броени минути, свежите сили на противника щяха да ги откъснат и надвият.

— Да бягаме, Клебе! Всичко е загубено! Да бягаме!

— Към мен! — изрева Том. — Към мен, Кентавър! — Зовеше хората си, да се съберат. Алф Уилсън и Люк Джарвис успяха да си пробият път и застанаха от двете му страни. Заедно с Аболи и останалите моряци образуваха стоманен кръг, който започна бавно да се оттегля. Стотици пъти бяха упражнявали този маньовър. След като водачът им бе ударен и изваден от битката, арабите изпаднаха в нерешителност и не проявиха особена охота да се надянат на вражеските саби. Том усети зад себе си основата на стръмната скала и викна:

— Дим да ви няма, момчета! Всеки за себе си! Последният ще хване дявола за опашката!

Задраскаха нагоре като полудели. Плувнаха в пот, псуваха и се задъхваха. Преди да стигнат върха, арабите се окопитиха и първите мускетни изстрели разкъртиха скалите наоколо. Каменни отломъци се посипаха по главите им, а рикошетите свистяха из въздуха. Един от моряците бе ударен — оловно топче намери гърба му. Той пусна скалата, изви се като дъга назад и полетя надолу.

— Нищо не можем да направим за бедния Дейви. Продължавай! — изръмжа той.

Двамата с Аболи прехвърлиха билото едновременно и излязоха от обсега на куршумите. Изчакаха да си поемат дъх и да съберат останалите около себе си.

Вадички пот се стичаха по белязаното лице на Аболи. Той погледна Том и заклати голямата си глава — не му трябваха думи, за да изрази чувствата си на глас.

— Хич не се обаждай, Аболи! Още един път доказа, че си мъдър колкото Бог, само че доста по-стар и не толкова хубав. — Том се засмя на пресекулки. — Хайде, момчета! Назад към конете!

Сара ги държеше за юздите в гъстите шубраци на клисурата. Хвърли им един поглед, докато се препъваха назад, помъкнали двама ранени и не зададе въпроси. Повечето бяха с кървящи рани и всички вир-вода от пот. Нямаше коне за всички и Том взе Сара при себе си. Люк качи единия ранен, Алф Уилсън — другия, а останалите хванаха всеки по едно стреме и цялата кавалкада се понесе на юг. Бойците на лоци отдавна се бяха изпокрили.

— Сами си навлякохме беля на главата — каза Аболи. — Сега ще пратят цяла армия подире ни.