Уилбър Смит - Мусон

Видя стълб от дим, прах и парчета червена скала да се издига чак до кръжащия лешояд. После скалата се разтърси и огъна навътре. Това стана толкова бавно, че имаше време да го осъзнае. Барут! Трябваше да се сети. Взривили са скалата.

Разбитата маса започна да се свлича по-бързо с тътен, стържене и грохот. Виковете на хората отдолу бяха немощни и тихи. Скалната маса се стовари отгоре им и задуши безполезния зов към Бога. Проходът беше затрупан, а дългият керван — разделен на две, както тялото на питон, с един-единствен замах на сабя.

Дориан още прегръщаше шията на коня със звънящи уши и объркани сетива, а първите стрели започнаха да се спускат над хората му като разгневени стършели. Първите мускетни залпове се разнесоха от високите скали над главите им. Барутен дим изпълни като гъста мъгла горещия неподвижен въздух, а оловото плющеше като градушка по камък и човешки тела.

Сто или повече от хората му бяха смазани под каменната лавина. По-малко от петдесет воини бяха оцелели. Останалата част от силите му оставаше отрязана в горната част на прохода. Даде си сметка, че нападателите бяха спечелили инициативата и всеки миг щяха да довършат кървавото дело. Хвърли се на седлото и изтегли ятагана.

Батула не се виждаше наблизо, но това едва ли имаше някакво значение — пространството беше твърде тясно за бой с копия. Слезе ли фиси долу, остава да разчита само на ятаган и кинжал. Робите лежаха ничком, както бе наредено. Докато се свиваха в престорен ужас на каменния под, те сваляха вериги и измъкваха оръжия от вързопите, които носеха до момента на главите си.

От седлото Дориан видя фиси да се спускат по стръмните скали от скривалищата си — черни мъже с бойна украса от пера, размахали леки кожени щитове, заскачали от камък на камък, надали някакви дивашки войнствени викове. Държаха къси копия и тежки тояги. После Дориан забеляза смаян един бял начело. И още един, и още един.

— Бог е велик! — изрева той.

Свитите на земята полуголи араби скочиха на крака, за да посрещнат атаката с ятаган в ръка и викнаха като един:

— Бог е велик! Аллах акбар!

Дориан понечи да изведе коня си на позиция, от където би могъл да ръководи отбраната, но в този миг оловен куршум тежко пльокна в рамото на животното и то се строполи долу — объркан вързоп ритащи крака и плющяща разкъсана амуниция. Дориан успя да отскочи невредим. Всичко наоколо беше с краката нагоре, но през невъобразимия шум ухото му долови един глас:

— Дръжте ги, момчета! Накълцайте безверните им задници! — Гласът викаше на английски, с гърления изговор от Девънския край и това изненада Дориан много повече от експлозията преди малко.

Англичани! Толкова години не бе чувал да се говори на тоя език. И ето че времето се изличи от съзнанието му като с магическа пръчка. Бяха негови сънародници. Попадна във водовъртеж от противоречиви чувства. Огледа се, търсейки на начин да спре битката, да запази живота на собствените си войници и на своите сънародници, изправени едни срещу други.

Но копието на войната бе вече хвърлено и нямаше начин да се прекъсне неговия полет. Погледна към Яси. Тя се криеше зад огромния камък. Крещеше и сочеше нещо зад гърба му.

— Отзад, господарю!

Дориан се извърна, за да посрещне нападателя. Беше едър широкоплещест дангалак с крив нос и рунтава черна брада. Лицето му бе силно загоряло и обветрено, но нещо в очите, едни зеленикави пламъчета, дръпнаха отдавна забравена струна в спомените на Дориан. Нямаше и миг възможност да се вслуша в нейния звън, защото дангалакът напираше с бързина и устрем, които отговаряха на ръста му.

Дориан отби първия удар, но той бе така силен, че ръката му изтръпна за миг до рамото. Нанесе контраудар на височината на гърдите, красив и елегантен, а англичанинът го отплесна нагоре, след което започна класическа дълга серия, а стоманата звънтеше и пееше.

В този миг Дориан осъзна три неща: Англичанинът беше най-опасният фехтувач, срещу когото се бе изправял в живота си. Прекъснеше ли серията, беше мъртъв. Сабята срещу неговата му бе позната. За последен път я бе видял опасана около кръста на баща си, изправен на юта на „Серафим“. Синята стомана и златните инкрустации блестяха и го заслепяваха. Грешка не можеше да има.

И тогава противникът му проговори. В гласа му едва се усещаше усилието, което влага в ударите си.

— Хайде, Абдула. Дай да ти клъцна още малко от пишката.

— Том! — искаше да извика Дориан, но смайването бе така силно, че от гърлото му не излезе и звук. Дясната ръка омекна и той отпусна оръжието.