Уилбър Смит - Мусон

— Все още мога да въртя сабята с дясната — каза той на мъжа, който му правеше нашийна превръзка за ръката с помощта на парче въже от камилска амуниция. — Мисля, че сторихме всичко, което бе възможно. Ако някой иска да напусне, да взема камила и да тръгва с моята благословия и благодарност.

— Това място е добро за умиране — отвърна мъжът.

— Хуриите на рая ще бъдат огорчени, ако не откликнем на техния зов — отказа и втори предложението на Дориан.

После всички погледнаха изненадано нагоре. Един камък долетя откъм небето, чаткайки ту в едната, ту в другата стена на разлома, като оставяше подире си искри.

— Изкачили са скалите и сега са над главите ни. — Дориан скочи на крака. — Изгасете огъня! — Пламъците ги осветяваха и онези отгоре можеха ясно да ги видят. Предупреждението му закъсня.

Пространството се изпълни отведнъж с гръмотевичен рев, сякаш от голям водопад, и каменен порой се свлече с трясък върху им. Някои от камънаците имаха размери на буре за барут, други само колкото човешка глава, но нямаше къде да се скрият в прохода от този смъртоносен порой.

Трима души останаха на място още в първите мигове на бомбардировката, а останалите попаднаха под камъните, докато тичаха назад към камилите. Измъкна се единствен Дориан. Стигна до Ибрисам и се метна в седлото.

— Хут! Хут! — викна му той да се изправи, но в тоя момент каменопадът секна и турците заляха стената зад гърба му. Те съсякоха ранените и се впуснаха да обкръжат Ибрисам.

Дориан удари един с копие в гърдите, като заби стоманеното острие дълбоко в живата плът. Стволът се счупи в ръката му, той запрати парчето в лицето на друг нападател и изтегли сабята. Удряше по главите онези, които се опитваха да го свалят от седлото и подкара Ибрисам навътре в прохода. Камилата блъскаше мъжете по пътя си, изтрака с могъщи жълти зъби, откъсвайки и петте пръста от ръката на един турчин, после счупи ребрата на друг с ритник. След това скочи напред и проби обръча.

Дориан се вкопчи със здравата ръка за лъка на седлото, а Ибрисам се носеше като птица напред, следвайки завоите и криволиците на прохода. Кръвожадните викове на турците заглъхнаха зад гърба им.

Проходът се точеше миля или повече през хълмистата верига, сухо водно корито, образувано чрез отмиване на по-меките съставки на скалата от поройни води, в хода на хилядолетията. След като се откъснаха от преследвачите си, Ибрисам премина в оня лек и равномерен ход, който му бе спечелил името: Свилен вятър.

Дориан изпадна в транс от жажда, изтощение и болки. Непрекъснатите ленти на каменните стени се точеха покрай него и допълнително замайваха съзнанието му. На едно място щеше да се катурне от седлото, но Ибрисам усети залитането му и рязко спря. Това го стресна и той продължи седнал по-устойчиво.

Едва сега усети, че ходът на животното е затруднен, но сам той едва се крепеше на гърба му, объркан и с неясна мисъл. Нямаше сили да слезе и да прегледа камилата.

Отново се унесе и когато дойде на себе си, разбра че проходът е свършил и вече са излезли в откритата равнина на Ауамир. От височината на луната и положението на звездите разбра, че е минало полунощ.

Нощта бе мразовита — жесток контраст на прежурящия ден. Кръвта и потта просмукали робата, леденееха върху настръхналата кожа и той зъзнеше на седлото. Ибрисам вървеше някак особено, с къси крачки и извит гръбнак. Най-накрая Дориан събра сили и воля, за да го накара да спре и легне.

Провери мяха провесен от седлото и установи, че съдържа по-малко от галон воняща вода от Гаил я Ямин. Извади от дисагите дебелата си вълнена наметка и покри рамене с нея. Все още зъзнещ, той започна да търси причината за страданията на Ибрисам.

Веднага забеляза, че задницата му лъщи мокра под лунната светлина и изхвърля непрестанно съдържанието на червата. Кашестите изпражнения червенееха от кръв. Обзе го страх. Забравил собствената си болка, той започна да опипва животното. Прекара длан по гладките му хълбоци, но когато докосна корема, малко преди задните крака, то тихо изстена, а ръката му почервеня от кръв.

Турско копие бе пронизало корема и разкъсало червата. Ибрисам бе смъртно ранен и по някакво чудо любовта към стопанина му бе дала сили, да го донесе чак дотук. Дориан бе така сломен от слабост и мъка, че не направи и опит да спре сълзите си. Отвърза коженото ведро и изля в него последната вода от мяха. Изпи половин пинта от гадната вода и коленичи до главата на камилата.