Уилбър Смит - Мусон

— Чуй ме, Ал Салил. Тук е кръвният ти брат Хасан. Ти го изостави, за да избягаш като страхлив чакал. Той е още жив.

Дориан усети студени тръпки по гърба му.

— Той е смел мъж, Заин ал Дин. Позволи му да умре с чест — викна Дориан. Беше се сприятелил с Хасан още в деня на пристигането си в Саар. Имаше две млади жени и четирима сина — най-големият петгодишен.

Ужасяващ вик се разнесе иззад скалата, вик на смъртна болка и гневно възмущение.

— Ето ти едно подаръче от твоя приятел. — Нещо малко, меко и кърваво излетя иззад скалата. То се претъркаля по песъчливия проход и спря пред стената. — Нали ти трябваше още един чифт ташаци, Ал Салил, братко мой? — извика Заин ал Дин. — Ето ти ги. Там, където отива Хасан, няма да му трябват.

Саарци простенаха и заругаха, а Дориан усети сълзи да парят очите му. Викна със задавен глас:

— Кълна се в името Божие, един ден ще ти върна същото!

— Е, братко — отново се обади Заин, — щом това куче ти е толкова скъпо, аз ще ти го върна. Но преди да го сторя, искам да погледна черния му дроб.

Последва нов страховит вик, след което Хасан бе изхвърлен иззад скалата и запратен залитащ към тях. Беше гол, а между краката му личеше тъмна, кашкава от кръв дупка. Бяха разпрали корема и червата му се клатушкаха край коленете, червени и хлъзгави. Залитна към Дориан с широко отворена уста. Издаде мучащ звук, а устата му представляваше кървава рана. Заин ал Дин му бе отрязал езика.

Преди да стигне стената, той се свлече на земята в немощни гърчове. Дориан скочи отвъд преградата с мускет в ръка. Допря дулото до тила на Хасан и стреля. Черепът се пръсна. При звука от изстрела турците се изляха в прохода като придошла река. Дориан скочи обратно.

— Огън! — извика той и първият залп изплющя като шепа чакъл, ударил настъпващите.

Схватките избухваха с променлива сила през няколкото останали часа дневна светлина. Постепенно проходът се запълни с трупове на убити противници. Купчината им стигаше на височина почти до ръба на стената. Гъсти талази барутен дим пълнеха пространството и те задъхани стреляха и презареждаха оръжията си. Мирисът на пушек се смеси с металическия дъх на кръв и воня на газове от разкъсани черва, а потта се лееше в жегата и лютеше в очите им.

Като използваха купчината трупове на собствените си хора вместо нападателна платформа, турците три пъти успяваха да стъпят на стената и три пъти саарци ги отблъскваха. Когато се смрачи, само седмина араби можеха да застанат зад Дориан, като всички бяха ранени. В затишието след всяка атака, те отнасяха убитите и ранените си при легналите камили. Нямаше кой да се погрижи за ранените, така че Дориан остави по един мях с вода до главата на всеки, който все още имаше сили да пие.

Джауб, по прякор Котката, бе с разсечено от брадва дясно рамо. Дориан не можа да спре пулсиращия артериален кръвоизлив.

— Време е да си отивам, Ал Салил — прошепна той, докато се мъчеше да се изправи на колене. — Дръж сабята вместо мен.

Дориан не можеше да откаже на тази последна молба. Не можеше да остави другаря си от десетки битки в ръцете на турците. С вледенено сърце той опря здраво ефеса в земята и постави връхчето на извитата сабя встрани от гръдната кост, точно срещу сърцето.

— Нека Аллах и неговият Пророк те благословят, приятелю! — промълви Джауб и падна напред. Острието го прониза цял и се показа окървавено между плещите му. Дориан се изправи и хукна към стената, точно когато в прохода нахлу с вой нова турска орда. Отблъснаха и тях, но още двама от защитниците паднаха в боя. Надявах се, да ги задържа по-дълго, помисли Дориан, тежко отпуснат върху окървавената стена. Надявах се да дам повече време на баща ми, да вдигне Ауамир, но твърде малко останахме и май всичко вече свърши.

В прохода се спускаше гъст мрак. Скоро турците щяха да пропълзят незабелязани до самата стена.

— Бин Шибам — изграчи той към застаналия до него войн. Гърлото му бе пресъхнало от жажда и прегракнало от викове. — Донеси последния мях и дървата за огрев от камилските самари. Ще утолим жажда и ще осветим нощта с последния си огън.

Скокливи пламъци огряха каменните стени на прохода с ръждива неравна светлина и от време на време някой саарец хвърляше през стената нова главня, за да разпръсне сенките, под чието прикритие биха могли да припълзят турците.

Настъпи затишие. Чуваха гласове зад завоя. Зловещо кънтяха стоновете на ранени и умиращи, а нова атака не идваше. Те седяха, малка и самотна група зад стената, изпиваха последните капки вода и превързваха раните си един на друг. Всички бяха ранени, но макар Дориан да бе през целия ден в най-горещите схватки, той пострада най-леко. Имаше дълбока прорезна рана на лявата ръка и пробождане в същото рамо.