Уилбър Смит - Мусон

Ал Малик изслуша внимателно доклада на Дориан.

— Имаме много врагове. Това положително са слуги на отоманците или на брат ми, халифа. Аллах вижда, мнозина са онези, които искат да попречат на срещата ми с племената от вътрешността. Какви са плановете ти, синко?

Дориан посочи напред. Тъмните хълмове на Шийа се издигаха като непрекъсната стена петстотин стъпки над солените равнини.

— Господарю, не знаем числеността на врага. Аз разполагам с тридесет мъже и мога да се изправя пред два или три пъти по-многоброен противник. Ако обаче, отоманците наистина са научили за Вашето посещение, те са в състояние да изпратят цяла армия срещу Вас.

— Много е възможно.

— Проходът при Кулата на вещицата е най-лесният и бърз път до Ауамир, но на запад има друг, по-малък проход. — Дориан простря ръка над сребърната долина. — Известен е под названието Проходът на умната газела и за да стигнем до него, трябва да направим обход от много левги, но аз не мога да рискувам да вляза в Кулата на вещицата, за да попадна в капана на голям отряд отоманци.

Ал Малик кимна.

— На какво разстояние се намира другият проход? Можем ли стигна там преди изгрев?

— Не — отвърна Дориан. — Дори да подгоним камилите с всичка сила, няма да стигнем по-рано от средата на предобеда.

— Тогава, да тръгваме — каза Ал Малик.

Дориан нареди на авангарда, да промени посоката на запад. Сгъстиха строя и като оставиха принца по средата, тръгнаха бързо напред, като всеки се оглеждаше внимателно. Животните бяха все още с пресни сили и солта захрущя под стъпките им. Бял облак прах се вдигна зад тях и заблестя в нощния въздух.

Спряха за малко след полунощ, за да дадат отдих на камилите и да изпият по глътка смесена с камилско мляко вода, след което продължиха.

В най-тъмната нощ, четири часа преди зазоряване, откъм ариергарда се донесе тревожен вик. Дориан обърна камилата и пое назад.

— Какво има? — започна той и веднага млъкна, щом забеляза няколкото камили, идващи към тях. Не бяха много, но можеха да се окажат преден отряд на цяла армия.

— Боен строй! — заповяда Дориан и освободи ствола на копието си в кожения му калъф. Колоната бързо се престрои в отбранителна фаланга с принца по средата. Тогава Дориан тръгна срещу новодошлите и викна:

— Ал Салил! — Отговорът дойде незабавно и той позна гласа на Батула.

— Батула! — Поеха един срещу друг в галоп, а после Дориан обърна своето животно и тръгна редом с Батула, за да могат да говорят.

— Какво ново?

— Боен отряд, много хора — отвърна Батула. — Чакат при Кулата на вещицата.

— Колцина?

— Петстотин, може би повече.

— Какви са?

— Турци и масакара. — Масакара беше племе от крайбрежието на Мускат и Сур. За Дориан нямаше съмнение, че са хора на халифа, особено след като с тях имаше и турци.

— На стан?

— Не, преследват ни с голяма скорост.

— Откъде са разбрали, че сме променили посоката?

— Мога само да предполагам, че са пуснали множество съгледвачи, а и облакът, който оставяте, се вижда от много мили. Пламти като фар в лунната светлина.

Дориан погледна нагоре и видя, че половината небосклон е покрит от него.

— На какво разстояние са зад теб?

Батула пусна края на чалмата и откри лицето си.

— Ако беше ден, щяхте ясно да различите облака прах от камилите им. Пригответе копието си, Ал Салил. Ще има здрав бой преди залез утре.

Продължиха ездата през цялата нощ, докато зората огря източния небосклон и стана светло.

— Продължаваме! — извика Дориан към принца и насочи Ибрисам към черна вулканична скала, щръкнала петдесет стъпки над бялата равнина от лявата им страна. Стигнал до нея, той скочи от камилата и се изкатери на самия връх.

Зората блесна в очите му и светлината бързо се усили — чудотворното рождение на пустинния ден. Пред погледа му се издигаха назъбени дивите хълмове на Шийа. Цветовете им бяха великолепни, като на някои тропически птици. Ярко златно и червено с ивици пурпур и всички оттенъци на оранжевото. Ясно виждаше Прохода на умната газела, тъмна цепка, прорязала назъбената отвесна скала от горе до долу. Белите пясъци затрупваха полите на веригата като наклонена платформа, а ветровете бяха изваяли дюните под страховитите скали в причудливи фантастични форми.

После Дориан се обърна назад към пътя, по който бяха дошли и забеляза облака прах, вдигнат от турците над блестящата равнина недалеч оттук. В този миг първите слънчеви лъчи надникнаха през процепите по скалистото било. Макар Дориан все още да оставаше в сянка, равнината зад него пламна и той видя слънчеви зайчета, заиграли по върховете на копията на приближаващите ездачи.