Уилбър Смит - Мусон

После принцът отиде да поздрави шейховете на Саар, които го наобиколиха. След като ги прегърна един по един, той тръгна по долината, начело на триумфална процесия. Пустинните войни постилаха палмови клонки под стъпките му, благославяха го, целуваха ръба на робата му и изпразваха кремъклийки във въздуха.

В сянката на гората, близо до извора бе опъната кожена шатра, достатъчно просторна да събере сто човека. Страните й бяха навити, за да минава през нея морският бриз, а пясъкът бе покрит с килими и възглавници. Принцът зае място по средата, а шейховете насядаха в полукръг пред него. Роби донесоха стомни с изворна вода, за да измият ръцете си. После пристигнаха огромни бронзови плата с високи купчини жълт ориз, залят с разтопено масло от камилско мляко, както и уханни гозби от овнешко с подправки.

Ал Малик вземаше по късче от всяко блюдо с дясната си ръка. Някои изяждаше сам, други слагаше в устата на хората пред себе си. По този начин им оказваше чест. Това беше знак за благоволението му и тези закоравели, ястребоподобни войни, които не знаеха броя на белезите по лицата и телата си, се отнасяха към него с уважение и любов, като деца към своя баща.

Когато се нахраниха, принцът даде знак и все още пълните подноси бяха изнесени навън, пред насядалите обикновени воини, за да се гостят и те.

Червеното слънце се изтъркаля зад хълмовете и звезди набодоха притъмнялото пустинно небе. Отново измиха ръце и робите разпалиха наргилетата. Страните на шатрата бяха спуснати, шейховете се приближиха до принца и кехлибарените мундщуци на наргилетата, започнаха да преминават от ръка в ръка. Гъст облак дим от турски тютюн закръжи около главите им. В жълтата светлина на лампите се поде разговор.

Първият проговорил каза:

— Портата е изпратила петнадесет хиляди мъже да превземат Мускат. Якуб им отворил вратите на града. — Високата Порта бе символ за могъществото на турската Отоманска империя. Седалището й беше в Истанбул. Ал Узар, по-възрастният брат на принца, слаб и безпътен халиф на Оман в Мускат, най-после бе капитулирал пред отоманците без бой. Един Аллах знаеше какви подкупи и обещания бе получил за това, но той пуснал окупаторската армия на Портата в града и сега независимостта и свободата на всички пустинни племена се намираха под ужасна заплаха.

— Той е предател! Аллах ми е свидетел! Продаде ни в робство — обади се един от по-възрастните шейхове. Останалите изръмжаха като стадо лъвове и погледнаха Ал Малик.

— Той е мой брат и мой халиф. Дал съм му клетва за вярност! — заяви Ал Малик.

— Велики Боже! Той вече не е владетел на Оман — възрази един от шейховете. — Превърнал се е в играчка на Портата.

— Разврати хиляди момчета, а сега сам стана курва на турците — съгласи се друг. — С предателството си, той освободи и Вас, и всички нас от дадената клетва.

— Поведете ни, могъщи господарю! — призова трети. — Ние сме след Вас. Поведете ни към портите на Мускат и ние ще Ви помогнем да прогоните отоманците и да седнете в слонския трон на Оман.

Те говореха един подир друг и всички казваха същото:

— Ние Ви помолихме да дойдете при нас, а сега Ви молим да ни поведете.

— Ние, хората от Саар Ви се заклеваме. Можем да вдигнем три хиляди копия под знамето Ви.

— А останалите племена? — попита принцът, който не искаше да вземе прибързано такова съдбоносно решение. — Какво ще кажат Ауамир и Байт Имани? Ами Байт Катир и Нарасис?

— Ние в Саар не можем да говорим от тяхно име — отвърнаха събраните, — защото между нас и мнозина от тях съществува кръвна вражда. Но и техните шейхове Ви очакват там, в пясъците. Идете при тях и може би, да даде Бог, те също ще се вдигнат и ще тръгнат с нас към Мускат.

— Съобщете ни волята си! — помолиха всички. — Съобщете ни волята си и ние ще Ви се закълнем!

— Ще ви поведа — каза принцът тихо и обветрените кафяви лица на шейховете грейнаха от радост. Един по един, те започнаха да коленичат пред него и да целуват краката му. После той извади извития си ханджар и те всички докоснаха с устни стоманеното острие. След това хванаха принца за ръце, изправиха го и го изведоха навън, където, под слънцето, чакаха войните.

— Ето го новият халиф на Оман — казаха те, а воините извикаха в израз на вярност и изпразниха мускети във въздуха. Бойните тъпани забиха, а ехото от зловещия вой на роговете се разнесе откъм високите зъбери над гробницата.

Дориан приближи до баща си сред радостното оживление и го прегърна.