Уилбър Смит - Мусон

— Кажи ми го! — примоли се тя. — Всичко, което те засяга, засяга и мен.

И той й разказа за Уилям. Започна още от детството, когато тиранията на по-големия бе ставала все по-силна и по-силна. Спомена за неизброимите прояви на безсърдечна жестокост.

— Мисля, че единственият период, когато Дориан, Гай и аз се чувствахме добре, беше когато го нямаше. Когато беше в университета.

Изражението й изразяваше съчувствие.

— И на мен не ми хареса, когато го видях в Хай Уийлд — съгласи се Сара. — Заприлича ми на змия. Студена и отровна.

Том кимна.

— Докато плавахме на „Серафим“ бях забравил колко отмъстителен може да бъде. Но когато докарахме татко в Хай Уийлд, след Flor de la Mar, всичко се върна на мястото си.

Разказа й, как се бе държал Уилям, докато баща им умираше и как бе престъпил клетвата си, да помогне за спасяването на Дориан, след смъртта на Хал.

— Сбихме се — каза Том. — И по-рано сме се били и то не един път, но никога, както тогава. — Том замълча и болката от спомена беше толкова очевидна, че Сара понечи да го приласкае и да го спре. — Не, Сара, трябва да ти разкажа всичко. Трябва да ме изслушаш, за да разбереш как се случи. — Като ту спираше, ту изливаше неспирни потоци думи, той разказа за битката през оная последна вечер в Хай Уийлд. — Попита ме, как съм си счупил носа и аз тогава не можах да ти обясня. — Той докосна носа си. — Били го направи.

Описа боя с прости думи, но толкова живи, че Сара побледня и впи нокти в ръката му.

— Най-накрая, нямах сили да го убия, макар да го бе стократно заслужил. Трогна ме Елис с детенцето на ръце. Тя молеше за пощада и аз не можах да го убия. Прибрах си сабята и се махнах, като смятах, че това е краят на всичко. Но трябваше да познавам по-добре брат си.

— Още ли има? — попита тя, с тих и уплашен глас. — Не знам дали ще издържа още.

— Трябва да ти кажа всичко, а ти трябва да ме изслушаш.

Най-накрая стигна до фаталния сблъсък на кея под Тауър. Описа й сражението с бандата наети главорези. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, все по-често спираше, за да намери точните думи.

— Аз все още не знаех, че е Били. Беше тъмно. Носеше широкопола шапка и лицето беше скрито. Помислих го за лодкар и затичах насреща му, за да го наема. Останах като ударен от гръм, когато насочи в гърдите ми пистолет. Стреля и куршумът ме удари ето тук. — Вдигна ризата и показа продълговатия розов белег под мишницата си.

Тя го разгледа, а после прокара пръсти по кожата. Беше го виждала и преди, но когато питаше от какво е, той се измъкваше с уклончиви думи. Сега разбираше защо.

— Той е можел да те убие — ахна тя уплашена.

— Да. Всъщност си помислих, че го е сторил. Но за късмет, куршумът удари ребро и се отплесна. Паднах на земята, а Били стоеше над мене и се готвеше да стреля пак. Този път щеше да сложи край на всичко. Стисках сабята в ръка. Бях уплашен до смърт. Хвърлих я с всичка сила и тя прониза гърдите му. Удари го в сърцето.

— Боже милостиви! — Сара се вторачи в него. — Убил си собствения си брат!

— Дори и тогава не знаех, че е Били. Не знаех до момента, в който махнах шапката и видях лицето му.

И двамата замълчаха.

Сара беше потресена. После се окопити.

— Той е искал да те убие — твърдо каза тя. — Трябвало е да го направиш, Том! За да спасиш живота си. — Като видя неутешимата болка в очите, тя хвана с две ръце главата му и я притисна към гърдите си. Започна нежно да го милва. — Не си виновен! Трябвало е да го сториш!

— Хиляди пъти съм си го повтарял. Но той ми беше брат.

— Бог е справедлив! Сигурна съм, че ще ти прости, любими! Трябва да забравиш!

Том вдигна глава и тя разбра, че нищо на този свят не може да уталожи болката му. Щеше да го измъчва докато диша. Целуна го.

— Всичко това не променя нещата между нас, Том. Аз съм ти жена завинаги. Като не можем да се върнем в Англия, така да бъде! Аз ще те последвам и накрай света. Нищо друго, освен нас двамата и любовта ни, няма значение.

Тя го дръпна на рогозката, за да му предложи утехата на тялото си.

„Лястовицата“ продължаваше да чака в залива. Отдавна бяха приключили с ремонта и корабът отново беше елегантен и красив. Корпусът му блестеше с новата си боя, но платната си оставаха свити и той се дърпаше на котвените си въжета като сокол към плячка.

Екипажът започваше да се изнервя. Имаше няколко грозни сбивания, причинени от отегчителното бездействие и Том ясно съзнаваше, че не може да ги държи като затворници на собствения им кораб. Все по-силно ставаше изкушението, да престъпи заповедта на султана и да отплава към забранените води на север, където държаха в плен Дориан или да акостира край материка и да навлезе в тия тайнствени райони, откъдето носеха злато, слонова кост и гуми арабика.