Уилбър Смит - Мусон

— Нека Аллах не сваля усмивката от лицето ти, малкия!

Под бамбуковия сенник, до моллата бе седнал с кръстосани крака още един човек. Той сърбаше гъсто кафе, а до него бе изправено високо стъклено наргиле.

— Селям алейкум, стари татко — поздрави с уважение Дориан и мъжът се извърна, да го погледне. Сърцето на Дориан литна от радост, а лицето му се озари от щастие, когато го позна. Спусна се да го прегърне.

— Бен Абрам! — Той се притисна в стария доктор. — Мислех си, че никога вече няма да те видя. Мислех, че си още на острова с Ал Ауф.

Старецът се освободи внимателно от прегръдката и оправи разрошената си брада. Не беше прилично да се показва пред външни хора дълбокото чувство, което ги свързваше.

— Я да те видя! — Бутна Дориан на ръка разстояние и заразглежда лицето му. Изразът му се промени. — Виждаш ми се бледен. Какво е станало с теб, дете мое? — Той се завъртя и погледна към Куш, който се помайваше неспокойно в края на терасата. — Ти ли си се грижил за момчето? Какво си му сторил, евнух? — Извън харема, Куш беше само домашен слуга. При това кастриран. Бен Абрам не направи опит да прикрие презрението си.

— Нека Аллах и всичките му светии са ми свидетели! — Бузите на Куш се тресяха, а по брадичката му изби пот. — Грижех се за него с любов. Угаждах му така, сякаш е истински син на господаря.

Бен Абрам погледна Дориан за потвърждение, като знаеше, че ще получи прям отговор.

— Заключил ме е в една порутена малка стая от деня, в който пристигнахме. Храни ни със свинска помия и не ми разрешава да говоря с никого, освен с бавачката, през цялото това време.

Бен Абрам изгледа студено евнуха и той падна на колене.

— Беше по нареждане на принца, Ваше Превъзходителство. Заповяда ми да внимавам да не избяга.

— Принцът е платил една лака злато за това дете. Официално го е прогласил за свой син — отвърна Бен Абрам с тих, изпълнен със заплаха глас. — Когато Негово височество се завърне от Мускат, аз лично ще го осведомя как си се грижил за сина му.

— Само си изпълнявах дълга, милостиви господарю — зафъфли Куш.

— Много добре знам как изпълняваш този дълг по отношение на поверените ти жени и деца, евнух. — Бен Абрам направи многозначителна пауза. — Понякога ми се налага да наказвам ония, които не се подчиняват на господарските повели.

— Спомням си момичето Фатима — унесе се в спомени Бен Абрам.

— Тя беше пачавра и блудница — оправда се Куш.

— Тя беше на шестнадесет и влюбена — възрази докторът.

— Пускаше при себе си едно похотливо животно, което прехвърляше стената на харема.

— Той беше млад воин, офицер от дворцовата гвардия — поправи го Бен Абрам.

— Беше мой дълг, господарю! Не съм искал да умира. Исках само да дам урок на останалите.

Бен Абрам спря с ръка по-нататъшните оправдания.

— Чуй ме, евнух и повярвай онова, което ще ти кажа: Ако още нещо лошо се случи на това момче… Не! Ако от днес нататък не се отнасяш към него с най-голямо внимание, ще имам грижата да запищиш даже по-силно от малката Фатима.

Ал Алама слушаше най-внимателно всичко това. Сега заговори той:

— Съгласен съм с всичко казано от Бен Абрам. Детето и бавачката му да получат прилични стаи и добра храна! Няма да го затваряш или да му налагаш излишни ограничения. Трябва да се движи свободно, като всеки друг син на принца. Той ще ме посещава през ден за уроци и аз подробно ще го разпитвам как се отнасят към него. А сега, махай се от очите ми! — Даде знак с ръка да си върви. — Чакай долу, да прибереш после момчето!

Докато се измъкваше, Куш отправи към Дориан пълен с отрова поглед.

Бен Абрам се обърна отново към момчето:

— Много неща имам да ти разправям. Чу ли за сражението на острова след твоето заминаване?

— Не. Не! Нищо не съм чул. Разкажи ми, стари татко! Разкажи ми всичко!

— Не всички новини са добри — предупреди го Бен Абрам и започна бързо да разказва. Дориан слушаше с голямо внимание. Той възкликна с вълнение и гордост, когато научи за превземането на крепостта на Flor de la Mar и затова как Том убил Ал Ауф със собствените си ръце.

— Ал Ауф беше звяр. Така се гордея с Том. Бих желал да съм видял това със собствените си очи. — След това заплака, като научи за раняването на баща си и загубата на двата му крака.

— Мъртъв ли е, стари татко? Моля те, кажи ми, че е жив!

— Истината, малкият, е, че не знам. Когато брат ти ми позволи да напусна острова, беше жив. Мисля, че твоят брат имаше намерение да го върне в Англия.

— В Англия? — Дориан беше отчаян. — Това е толкова далеч. Може и никога да не се върне. Изоставил ли ме е Том? — Сълзи напълниха очите му и преляха през клепачите. Остави ги да се леят безпрепятствено по бузите.