Уилбър Смит - Мусон

— Ти си принцеса?

— Да, но засега малка, а и не от най-великите. — Прямотата й бе обезоръжаваща. — Виждаш ли сребърната ивица в косата ми? — Тя се завъртя, за да я покаже. — Майка ми има същата, има я и моят дядо. Това е белег за царственост.

Когато започна да обяснява роднинските връзки, Дориан заслуша с по-голям интерес, отколкото при разказите на Тахи.

— Заин ал Дин ми е полубрат, но аз не го обичам — той е дебел и жесток. — Вгледа се замислено в Дориан. — Вярно ли е, че баща ми те е осиновил?

— Да, вярно е.

— Тогава и ти си ми брат. Мисля, че ми харесваш повече от Заин, макар да ядеш свине. Ти харесваш ли ме, Ал Амхара? Заин разправя, че приличам на Джини. — Тя погали маймунката на рамото си. — Мислиш ли, че приличам на маймуна?

— Мисля, че си хубава — галантно отвърна Дориан, но когато тя се усмихна, казаното се превърна в истина.

— Майка ми разправя, че баща ми, принцът, е отишъл да види чичо ми, който е халиф в Мускат.

— Кога ще се върне? — бързо попита Дориан. Може би това е причината, да останат забравени с Тахи. Принцът не е тук, за да го закриля. — Ще се върне ли скоро?

— Майка ми казва, че ще отсъства дълго време. Може би година или повече. — Ясмини наклони глава и заразглежда лицето му. — Ако си ми истински брат, може би баща ни ще те вземе на лов със соколи, когато се върне. Бих искала да съм момче, за да мога и аз да ходя на лов — каза тя и скочи от ръба на лотосовото езерце. — Вече ще си вървя. Куш не трябва да ме сварва тук. Забранил ни е на всички да говорим с теб. Ако ме хване, ще ме набие.

— Ела утре пак! — каза Дориан като се мъчеше думите му да не прозвучат като молба.

— Може и да дойда — викна тя през рамо. Затича през поляната, а малката маймунка подскачаше около мятащите се боси ходила.

Когато тя си отиде, Дориан погледна към небето и виещите се в него чайки, заслуша се в далечния прибой и трескаво започна да обмисля възможностите за бягство. Представи си, как се измъква през дупката в кухнята, как прехвърля стената на харема и намира малка лодка на брега. Но къде ще отиде с нея? Картината избледня и угасна. Ще трябва да чака идването на Том. За пореден път се предаде пред силата на неизбежното.

Една сутри Куш пристигна с връзка ключове и извика с острия си писклив гласец:

— Тахи, трябва да приготвиш момчето за посещение при благочестивия молла. — Хвърли на рогозката вързоп чисти дрехи. — Ще се върна да го взема след обедната молитва. — Гледай да е готов или ще накарам да те напердашат до кръв.

Биволската кола чакаше при портата и Дориан се изкатери в нея, почти извън себе си от радостно оживление, заради възможността да излезе от мрачния затвор. Тахи нямаше да дойде с него, но й бе позволено да се погрее на слънце в градината, докато го няма.

Куш се возеше до Дориан отпред, като се усмихваше и го галеше.

— Тази роба ти стои добре. От най-високо качество е. Виж само бродерията по яката. Коприна! Точно същата има и принц Абд Мухамад ал Малик. Специално съм ти я избрал. Виждаш ли как те глезя!

Колкото повече приближаваха палата, толкова по-неспокоен и приятелски настроен ставаше Куш.

— Хапни си от тия канелени сладки! Любимите ми са. И на тебе ще ти харесат. Искам да си доволен, Ал Амхара!

Когато белите стени на крепостта изникнаха пред очите им, Куш даде по-преки напътствия:

— Ако Ал Алама, Бог да благослови името му, попита как съм се отнасял към тебе, трябва да му кажеш, че съм ти бил като баща. Че си получавал най-добрата храна, най-прясната риба и най-подбрани плодове.

— И че си ме заключил в задушна и смрадлива стая като престъпник? — невинно попита Дориан.

— Това не е вярно! Може би съм прекалил малко с грижите за твоята безопасност. Това е всичко. — Макар да се усмихваше, погледът му бе студен като на кобра. — Не се опитвай да ми създаваш неприятности, малък неверник! По-добре е да съм ти приятел, отколкото враг. Можеш да питаш оная дърта тлъста свиня Тахи. Тя ще ти каже.

Слязоха от колата във външния двор на крепостта. Куш го хвана за ръка и го поведе из лабиринта на сградата. Изкачиха няколко стълби и последната ги изведе на тераса, високо над пристанището. Тя се издигаше над водите на протока към африканския материк.

Дориан се огледа с любопитство. Цяло удоволствие бе да види отново морето и да почувства соления полъх на мусона по лицето си, който да издуха застоялите миризми от харема. Веднага забеляза моллата и бързо направи знака на уважение, като докосна устните и сърцето си. Ал Алама го поздрави и каза: