Уилбър Смит - Окото на тигъра

Майк Гътри застана пред мен и се взря в лицето ми. Очите му бяха на точици в кафяво и бледозелено като ръчно изработен вълнен плат.

— Не се ли познаваме отнякъде? — попита той.

— Струва ми се, че нямам удоволствието да ви познавам.

— Вие сте лондончанин, нали? — настоя той, усетил акцента ми.

— Доста отдавна съм напуснал Англия, приятелю — усмихнах се най-сърдечно аз. Той не отвърна на усмивката ми, а се отпусна на пейката срещу мен, облягайки върху масата помежду ни ръцете си с разперени пръсти и с дланите надолу. Продължи да ме разглежда внимателно. Наистина беше много опасен тип, крайно опасен.

— Опасявам се, че денят вече доста напредна — забърборих непринудено аз. — Ако ще ловим около Мозамбик, трябва да излезем от пристанището преди шест сутринта. Но можем да потеглим утре сутринта по ранина…

— Проверете тоя списък, Флечър, и ни кажете какво ви липсва — прекъсна дърдоренето ми Матерсън. Подаде ми сгънат голям лист хартия, а аз се зачетох в написаната на ръка колонка. Списъкът включваше всичко необходимо за леководолазен спорт.

— Господа, доколкото разбирам, вие не се интересувате от едър риболов, нали? — старата лисица Хари се престори на изненадан и учуден от подобна невероятна възможност.

— Дошли сме да направим някои проучвания — нищо повече.

— След като си плащате — свих рамене аз, — ние ще направим каквото пожелаете.

— Имате ли всички тия неща?

— Повечето от тях. — През мъртвия сезон ме наемат и запалянковци по леководолазен спорт, за да си покривам разноските. Разполагах с цяла гама леководолазни костюми, а в машинното отделение на „Танцуващата“ имаше монтиран компресор за презареждане. — Нямам само въздушните балони и разните там въжета…

— Можете ли да ги намерите?

— Разбира се.

Мама Еди предлагаше доста голям избор от корабно оборудване, а бащата на Анджело правеше платна за яхти. Той можеше да ми направи въздушни балони само за няколко часа.

— Добре тогава, купете ги.

Кимнах с глава и попитах:

— И кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта. С нас ще има още един човек.

— Мистър Кокър обясни ли ви, че ще ви струва по петстотин долара на ден и че ще трябва да ми платите за допълнителното оборудване?

Матерсън кимна с глава и понечи да стане.

— Нали няма да ви затрудня, ако ви помоля да ми дадете известна част предварително? — внимателно попитах аз и те застинаха. Усмихнах се предразполагащо.

— Зимата беше дълга и не можах да изкарам нищо, мистър Матерсън, а пък и трябва да купя тия неща и да заредя с гориво.

Матерсън извади портфейла си и наброи триста лири в банкноти от по пет. Докато броеше парите, той подхвърли с мекия си, мъркащ глас:

— Няма да имаме нужда от екипажа ви, Флечър. Ние тримата ще ви помагаме за всичко на яхтата.

Думите му ме слисаха. Подобно нещо не бях очаквал.

— Ако ги отстраня временно, те ще си поискат целите надници. Не мога да намаля тарифата си.

Майк Гътри, който все още седеше срещу мен, се наведе напред.

— Чухте какво ви се каза, Флечър, просто разкарайте негрите си от яхтата — кротко рече той.

Сгънах внимателно купчината банкноти от по пет лири и ги пъхнах в джоба на ризата си, а после вдигнах очи към него. Той несъмнено беше много бърз, видях, че е готов да се нахвърли върху мен, и за първи път усетих нещо като чувство в студените му пъстри очи. Държеше ръцете си върху масата, с дланите надолу и с разперени пръсти. Представих си как щях да сграбча кутретата на двете му ръце и да ги пречупя по средата като солети. Знаех, че мога да го направя, преди да се е помръднал, и тая мисъл ми достави огромно удоволствие, защото бях много ядосан. Нямам много приятели, но ценя малцината, които имам.

— Чу ли какво ти казах, приятелче? — изсъска срещу ми Гътри, а аз отново пуснах хлапашката си усмивка и продължих да се хиля, сякаш бях надянал маска на лицето си.

— Да, господине, да, мистър Гътри — отвърнах аз. — След като си плащате, ще направя каквото поискате.

Едва не се задавих от думите си. Той се облегна назад и усетих, че е останал разочарован. Беше бияч и обичаше занаята си. Мисля, че тогава разбрах, че някога ще го убия, и само като си го помислих, ме обзе спокойствие, което ми помогна да продължа да се усмихвам.

Матерсън ни наблюдаваше с лъскавите си очички. Любопитството му беше ненатрапващо се и хладно, като на научен работник, изучаващ двойка опитни животинки. Установи, че сблъсъкът засега се отлага, и заговори отново с неговия тих и мъркащ глас: