Уилбър Смит: Окото на тигъра

— Сър — подсказах му аз. Отношенията ми с инспектор Дейли никога не са били приятелски — аз не понасям тираните, нито пък хората, които поради поверените им постове си докарват съвсем прилични доходи, като вземат подкупи или пък те принуждават да им даваш пари. В миналото беше вземал доста от изкараните ми с пот пари, което бе неговият най-непростим грях.

Сви устни под русите си мустаци, а лицето му бързо се зачерви.

— Сър — повтори с нежелание той.

Вярно е наистина, че в далечното минало ние с Чъби един-два пъти си позволихме да се отдадем на необуздан младежки възторг, след като бяхме уловили някоя и друга огромна риба, което обаче не даваше право на инспектор Дейли да ми говори неучтиво. В края на краищата той беше просто един напуснал родината си човек, пристигнал на острова с тригодишен договор за работа, за който знаех от самия президент, че няма да бъде подновен.

— Господин инспектор, вярно ли е твърдението ми, че това тук е обществено заведение и че нито моите приятели, нито пък аз нарушаваме нечия частна собственост?

— Вярно е.

— Ще бъде ли вярно също така, ако заявя, че пеенето на мелодични и благоприлични песни на публично място не представлява криминално деяние?

— Е, вярно е, но…

— Господин инспектор, я ми се махайте от главата — приятелски го посъветвах аз. Той се поколеба за миг, оглеждайки двама ни с Чъби. И двамата сме много яки, а освен това беше почувствал по погледите ни, че в главите ни се въртят нечестиви мисли и сме готови за бой. Явно бе, че съжалява, задето не е взел със себе си своите ченгета.

— Ще ви държа под око — заяви той, държейки на достойнството си, както просякът държи на черджето си, и ни остави.

— Чъби, ама ти пееш като ангелче — рекох аз, а той засия срещу ми.

— Хари, сега ще ти поръчам едно — реши той, но в същия миг се появи и Фред Кокър, на когото също трябваше да се поръча. Той пи светло пиво с лимонов сок, от което усетих, че ми се повдига леко, но новините, които носеше, ми подействаха успокоително.

— Мистър Хари, намерих ви клиенти.

— Мистър Кокър, аз ви обичам.

— И аз ви обичам — обади се и Чъби.

Дълбоко в себе си усетих нескрито разочарование. Вече бях започнал да очаквам нетърпеливо някаква работа на черно.

— Кога пристигат? — попитах аз.

— Те са вече тук — чакаха ме в канцеларията ми, когато се прибрах оттук.

— Хайде де.

— Знаеха, че предишните ви клиенти са се отказали, и попитаха за вас по име. Сигурно са дошли със същия самолет, с който дойде и бързата поща.

Мисленето ми в онзи миг беше малко позабавено, а пък може и да съм се замислил малко по-дълго как така е станало, че едните ми клиенти са се отказали, а другите се появяват веднага.

— Отседнали са в „Хилтън“.

— Искат ли да ги взема от хотела?

— Не, ще ви намерят на Адмиралтейския кей в десет часа утре сутринта.

Не можех да не бъда благодарен, че клиентите ми са поискали да тръгнат толкова късно, защото същата сутрин екипажът на „Танцуващата по вълните“ се състоеше от чудновати същества. Анджело пъшкаше и при всяко навеждане, когато трябваше да навие въже или пък да вдигне някой прът за въдица, придобиваше светло шоколадов цвят, а Чъби се потеше от твърдия алкохол и изражението на лицето му беше наистина ужасяващо. Той не бе продумал нито дума през цялата сутрин.

И аз самият не се чувствах никак весел. „Танцуващата по вълните“ се гушеше до кея, а аз се облегнах върху перилата на мостика, надянал възможно най-тъмните слънчеви очила, и макар че скалпът ми силно ме сърбеше, не смеех да си сваля шапката, за да не се отлепи с нея и горната част на черепа ми.

Единственото такси на острова — ситроен от 1962 година — се спусна по „Дрейк стрийт“ и спря в горния край на кея, където слязоха клиентите ми. Те бяха двама, а аз очаквах трима, защото Кокър категорично беше казал, че групата се състои от трима души.

Двамата тръгнаха по дългия, покрит с павета кей, крачейки рамо до рамо, а аз се понадигнах леко, за да ги огледам добре. Почувствах, че физическата ми отпадналост започва постепенно да изчезва, заменяна от онова познато силно усещане, което бавно прониква и стяга цялото тяло, придружено с лек гъдел по опакото на ръцете и в задната част на врата.

Единият беше висок и крачеше с разпуснатата походка на професионален спортист. Не носеше шапка, а леко червеникавата му коса бе внимателно сресана през рано оплешивялото му теме така, че през нея прозираше розовата кожа на скалпа. Коремът и бедрата му обаче бяха стегнати и той владееше отлично тялото си. Само така можех да си обясня непринуденото чувство за лекота, излъчващо се от външния му вид.