Уилбър Смит: Окото на тигъра

Фред Кокър пристигна с катафалката си, но екипиран с фотографските си принадлежности и докато разполагаше триножника си и се мушеше под черната завеска, за да нагласи старомодната си камера, ние му позирахме пред огромния труп. В средата Чък държеше пръта, а всички останали се наредихме около него със скръстени ръце като футболен отбор. Анджело и аз се ухилихме, а Чъби отправи ужасяващ поглед към обектива. Снимката щеше да изглежда добре в новата ми рекламна диплянка — верният екипаж и неговият безстрашен капитан с подаваща се изпод фуражката и от яката на ризата къдрава коса, всичките с яки мускули и усмихнати, — това наистина щеше да бъде „бомбата“ за следващия сезон.

Уредих рибата да бъде закарана в хладилника до складовете за ананаси, предназначени за износ. Щях да я поверя на лондонската фирма „Роуланд Уордс“, която да я натовари на следващия хладилен кораб. После изпратих Анджело и Чъби да почистят палубите на „Танцуващата“, да я презаредят с гориво от резервоара на „Шел“ отвъд пристанището и да я оставят на котва при другите яхти.

Докато Чък и аз се качвахме в кабината на разнебитения ми стар пикап „Форд“, Чъби се въртеше наоколо като съветник на конни надбягвания и проговори със свити устни:

— Хари, що се отнася до премията ми за улова… — знаех точно за какво ще ме помоли, защото то се повтаряше всеки път.

— Мисис Чъби не трябва да узнае за нея, нали? — довърших вместо него аз.

— Точно така — тъжно потвърди той и бутна към тила си мръсната си моряшка барета.

Изпратих Чък със самолета в девет на следващата сутрин и докато се спусках по пътя от платото, през цялото време пеех и натисках клаксона на раздрънкания стар форд, щом видех млади островитянки, работещи в градините с ананаси. Те се изправяха с ослепителни усмивки под широкополите си сламени шапки и махаха с ръце.

Смених дадените ми от Чък пътнически чекове на „Американ експрес“ в туристическата агенция на Кокър, след като се попазарихме с него за обменния курс. Той беше строго официално облечен — във фрак и с черна папионка. На обяд му предстоеше погребение. Фотоапаратът и триножникът бяха вече на заден план, а фотографът беше се превърнал в собственик на погребално бюро.

Погребалното бюро на Кокър бе на гърба на туристическата му агенция, с изход към уличката отзад и Фред използваше катафалката си, за да посреща туристите на летището, като дискретно сменяше рекламната табела на колата и поставяше седалки върху релсите за ковчезите.

Всичките си клиенти наемах чрез него, а той отбиваше полагащите му се десет процента от пътническите чекове, с които ми плащаха. Държеше също и застрахователна агенция, като всяка година намаляваше сумата на годишната премия за „Танцуващата по вълните“, преди да изчисли внимателно цялостната сметка. Аз изчислявах също така внимателно сумата, защото макар и да приличаше на училищен директор — висок, сух и старомоден, с достатъчно островитянска кръв, за да изглежда добре загорял на слънце, — Фред знаеше всички трикове на занаята, а даже и някои, които все още не са известни.

Той чакаше търпеливо, докато проверявах цифрите, без да се обижда, а когато напъхах пачката банкноти в задния си джоб, златното му пенсне проблесна и той ми заговори като любещ баща:

— Не забравяйте, че утре имате клиенти, мистър Хари.

— Разбира се, мистър Кокър — не се тревожете, хората ми ще бъдат готови.

— Но те вече са в „Лорд Нелсън“ — деликатно ми съобщи той. Фред следи отблизо живота на острова.

— Мистър Кокър, аз съм капитан на яхта, а не председател на клуб за трезвеници. Не се тревожете — повторих аз и станах. — Никой не е умрял от махмурлук.

Пресякох „Дрейк стрийт“ и влязох в магазина на Едуард, където ме посрещнаха като герой. Самата мама Еди излезе иззад щанда и ме притисна към топлите си, чувствени гърди.

— Мистър Хари — загука и се засуети тя, — ходих до кея, за да видя рибата, която сте хванали вчера — после се извърна, без да ме изпуска от прегръдката си и викна към една от младите продавачки: — Шърли, донеси веднага една студена хубава бира за мистър Хари, чуваш ли?

Аз извадих пачката пари. Щом я видяха, хубавичките островитянки зачуруликаха като врабчета, а мама Еди ококори очи и ме притисна още по-силно.

— Какво ви дължа, мисис Еди? — периодът от юни до ноември е дълъг мъртъв сезон, когато не се лови риба, и мама Еди ми дава на кредит през тия месеци на безпаричие.

Облегнах се на щанда с кутия бира в ръка, за да избера необходимите ми продукти, и съзерцавах краката на момичетата изпод късите им полички, докато те се катереха по стълбата, за да ми ги свалят — старият Хари се чувства много добре и е доста наперен, когато в задния му джоб се мъдри дебела пачка в „зелено“.