Уилбър Смит - Окото на тигъра

— Тримата старци — веднага разпознах острова аз, — но изчисленията ти са доста погрешни — разстоянието от брега е някъде около двайсет мили…

— Но се вижда от сушата, нали? — нетърпеливо попита той.

— Няма начин да не се вижда.

— Естествено, от върховете на хълмовете се вижда надалече — потвърдих аз, а той откъсна листчето от бележника, накъса го внимателно на парченца и ги пусна във водата.

— Колко на север е от реката? — извърна се с лице към мен Джими.

— Без да съм съвсем точен, около шейсет-седемдесет мили.

Това го накара да се замисли.

— Да, може и да е толкова. Почти съвпада, но зависи колко ще ни трябва да… — не довърши думите си, явно бе приел съвета ми да се владее. — Можете ли да ни закарате дотам, капитане?

Кимнах с глава.

— Но преходът е дълъг и най-добре ще бъде да се подготвите за преспиване на борда.

— Ще отида да взема и другите — реши той, станал отново нетърпелив и развълнуван. Но щом стъпи на кея, се обърна към мостика.

— А за острова — как изглежда и всичко останало, няма да кажете на никой, нали?

— Дадено, Джим — усмихнах му се аз. — Бъди спокоен.

Заслизах от мостика, за да погледна флотската карта. Тримата старци бе най-високата точка на подводните скали от базалт — дълъг и як риф, простиращ се успоредно на сушата в продължение на двеста мили. Веригата се губеше под водата, но на места правилно очертаният й релеф се подаваше над повърхността сред пръснатите безразборно коралови и пясъчни островчета и плитчини.

Островът беше отбелязан като необитаем и безводен, а измерените дълбочини показваха множество дълбоки протоци през рифовете наоколо. Макар че бе доста на север от редовните ми преходи, аз бях стигал дотам предишната година, когато бях нает от експедиция на морски биолози от Калифорнийския университет, изучаващи размножителния период на зелените костенурки, изобилстващи в околните води.

Три дни живяхме на палатки на острова, разположен от другата страна на пролива пред Тримата старци, в чиято закътана лагуна през цялата година имаше стоящи на котва риболовни кораби, а от рибарския кладенец сред палмите черпехме леко солена, но годна за пиене вода. Ако се погледнеше към Тримата старци откъм закотвените кораби, очертанията им бяха същите, каквито бе нарисувал Джими, и затова ги разпознах веднага.

Половин час по-късно пристигна цялата група. Върху покрива на таксито бяха натоварили обемист вързоп с екипировка, покрит със зелено брезентово платнище. Наеха двама от мотаещите се наоколо островитяни да им пренесат вързопа, както и спалните чували, които бяха нарамили, и тръгнаха по кея към мястото, където ги очаквах.

Оставиха брезентовия вързоп върху предната палуба, без да го разопаковат, а аз не ги попитах нищо. Лицето на Гътри бе започнало да се лющи на ивици от изгоряла кожа, които разкриваха мокрещи кървавочервени рани. Той беше се намазал с някакъв бял крем. Представих си го как бие малката Марион в апартамента си в „Хилтън“ и му се усмихнах:

— Много добре изглеждаш, не ти ли е идвало наум да участваш в конкурса „Мис Свят“?

Той ме изгледа кръвнишки изпод широкополата си шапка и зае мястото си на стола на палубата. Докато плавахме на север, пиеше бира направо от кутиите и след като ги изпразнеше, ги използваше за мишени. Стреляше с големия си пищов по наредените на кърмата кутии, които се катурваха и цопваха в дирята на „Танцуващата“.

Малко преди пладне връчих на Джими щурвала и слязох до тоалетната под палубата. Заварих Матерсън да отваря барчето и да вади бутилката джин.

— Колко има още? — попита той, лъснал от пот въпреки климатичната инсталация.

— Около час и нещо — отвърнах аз и реших, че Матерсън ще вземе да се пропие, след като още от обяд се хваща за шишето. И тъй като джинът беше го поразмекнал, а аз никога не изпускам удобния случай, измъкнах от него още триста долара като аванс от хонорара ми, преди да се кача на мостика и да поведа „Танцуващата“ по последната отсечка от плаването — през северния проток, водещ към Тримата старци.

Трите върха изникнаха заплашително сред горещата мараня като някакви сиви призраци, увиснали безплътно над протока.

Джими наблюдаваше върховете през бинокъла си, а после го свали и се обърна възхитен към мен.

— Ето го, капитане — каза той и забърза надолу към каютата. Тримата изскочиха на предната палуба, минаха край увития с брезент товар и застанаха рамо до рамо на бордовата ограда, вперили очи над развълнуваното море по посока на острова, докато аз внимателно пълзях нагоре по протока.