Уилбър Смит - Окото на тигъра

Потиснах чувството на отчаяние и се обърнах към Джими. Трябваше да се възползвам от новопоявилото се у него отношение на доверие към мен и да се опитам да науча колкото се може повече.

Заговорихме непринудено, докато преминавахме по протока към голямото пристанище. Очевидно бяха му казали, че са ме отписали от списъка на прокажените. Странно, но обстоятелството, че имам криминално минало, ме правеше по-приемлив за глутницата. Вече можеха да благодарят на небесата. Бяха си намерили нужния им инструмент и сега можеха да ме разиграват — макар да бях съвсем сигурен, че не са обяснили всичко докрай на младия Джеймс.

Той очевидно изпитваше облекчение да се държи естествено с мен. Беше приятелски настроен и открит младеж, комуто лукавството бе напълно чуждо. Пример за това бе начинът, по който криеха от мен фамилното му име, сякаш бе някаква военна тайна, но въпреки това на шията му висеше сребърна верижка с плочка, предупреждаваща, че притежателят й Дж. А. НОРТ е алергичен към пеницилин.

Вече бе забравил цялата си предишна сдържаност, а аз внимателно измъквах от него откъслечни сведения, които можеха да ми бъдат полезни по-нататък. Отдавна бях установил, че човек може да пострада най-жестоко именно от неизвестното.

Насочих разговора в посока, която предположих, че ще го накара да се отпусне напълно.

— Виждаш ли онзи риф, оттатък протока, накъдето сме се насочили? Това е Дяволският риф и откъм морето има цели двайсет клафтера 5 5 Мярка за дълбочина, равна на 182 см. — Б.пр. дълбочина. Там е любимото свърталище на няколко наистина едри акули. Миналата година застрелях една, която тежеше над двеста килограма.

— Двеста кила… — възкликна той. — Господи, че това са почти четиристотин й петдесет фунта.

— Точно така, в устата й можеш да си пъхнеш главата, а даже и раменете.

И последните следи от сдържаност бяха изчезнали. Следвал някога история и философия в Кеймбридж, но прекарвал прекалено дълго време в плавания и трябвало да се откаже от ученето. Понастоящем имал малка фирма за леководолазно оборудване и съоръжения за спасителни работи под вода, от която си изкарвал прехраната, и имал възможност да се гмурка през по-голямата част от седмицата. Изпълнявал частни поръчки и имал договори с държавни организации и с военноморския флот за някои дейности.

На няколко пъти спомена името „Шери“ и аз опитах внимателно:

— Приятелка или съпруга?

Той се усмихна:

— Сестра, по-голямата ми сестра, но е истинско съкровище — занимава се със счетоводството и наглежда магазина, всичките тия глупости — обясни той с глас, който не оставяше никакво съмнение какво е отношението му към счетоводството и работата на щанда. — Тя е страстна колекционерка на мидени черупки и си докарва по две хиляди лири годишно от това — но Джими не ми обясни как е попаднал в подобна съмнителна компания, нито пък какво прави почти накрая на света, далеч от магазина си за спортни стоки.

Оставих ги на Адмиралтейския кей и подкарах „Танцуващата“ към резервоарите на „Шел“, за да я заредя, преди да се е стъмнило.

Същата вечер изпекох на скарата с дървени въглища рибата луна и няколко едри сладки картофа, без да ги беля, а после седнах на верандата да изпия една студена бира и да послушам шума на вълните, когато между палмите просветнаха фаровете на приближаваща се кола.

Таксито спря до моя пикап и шофьорът му остана на волана, а пътниците се заизкачваха по стъпалата към терасираната веранда пред хижата. Матерсън и Гътри бяха оставили Джеймс в „Хилтън“.

— Ще пийнете ли? — кимнах аз към бутилките и леда върху масичката за сервиране. Гътри наля от джина и за двамата, а Матерсън седна срещу мен и ме загледа, докато си дояждах рибата.

— Проведох няколко телефонни разговора — започна той, щом отместих чинията си встрани — и научих, че Хари Брус е изчезнал през юни преди пет години и оттогава не са чували нищо за него. Поразпитах насам-натам и открих, че Хари Флечър е пристигнал в Гранд Харбър само три месеца по-късно — пристигнал е тук от Сидни.

— Така ли? — попитах аз, измъквайки от устата си дребна рибена костица и палейки от местните дълги пури от черен тютюн.

— И още нещо, един от хората, които го познават добре, ми спомена, че Хари Брус имал белег от нож на лявата си ръка — измърка той и неволно погледна към тънката ивица, простираща се над мускула на ръката под лакътя ми. С годините белегът беше се свил и загладил, но все още се белееше доста отчетливо върху потъмнялата от слънцето кожа.