Петко Тодоров - Спомени

— Хлопаха колата, хлъзгаха се колелетата по съдрания път — оплакваха ни живи… — Обърна се планинецът пак към мене. — Какво време беше дошло тогава, този, който ни е крепил през толкова усилни години, него да оставим. На него обърнахме ний гръб… Подире, като се замири, не ми даде сърце да отида. Купих от един турчин тази къща с имота му — той беше се изплашил да бяга: без пари щу ми я не остави. Които се върнаха, казват и пепел на огнищата си не намерили. Някои се полъгали — останали. Ама и подир година-две и техните синове ги видях се спуснаха насам. Всички ни помами полето.

— Кой знае какво е сега горе, излязвал ли си да видиш? — Там, дето са били колиби, села — навред къпина е покрила развалините; от нищо следа няма. Някоя пролетна вечер, по стар навик, орляк гарвани, като се завие да приграчи над тополите на запуснатия ни параклис, той ще спомни какво е било някога. А пък Балкана! Хе-е-е, и днес го гледах от могилата, като се синее, посърнал нататък. Мъглите се повлекли вече по него и той през тях, сякаш през облаци, се надига от по-високо да надникне насам — да види де му са разпръснатите пилци, димят ли комините им още… Да ги види!

Замахна с ръка той и без да довърши реч, затърси пак лулата си о дланта. Старицата, както беше пристиснала колене, се приведе още по-ниско над тях. А щурецът продължаваше да свисти, сякаш той да доизкарваше недовършената приказка на стареца.

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, август 2009 г.

Издание: Петко Ю. Тодоров. Идилии. Издателство „Захарий Стоянов“, 2003

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13245]

Последна редакция: 2009-09-05 14:00:00