Петко Тодоров - Спомени

Старицата разтреби тарелите, повърна се и седна до котката срещу огъня.

— Ти откъде си? — се обърна къмто мене тя.

— Не съм тъдявашен. Горе от Балкана.

— Аз го познах — извърна се тя към мъжа си. — Щом го доведе, и го познах, че е нашенец.

— Планинеца навред си личи — извади само лула из уста той и пак я турна.

— И ний сме горе от Балкана — прибърза да ми кимне като на свой старицата…

— То тука в полето, където се обърнеш, пълно с нашенци — додадох аз. — Вий отколя тряба да сте се преселили.

— Че още, казва се, млада булка бях — се оживи тя, тъмните й очи просветнаха и блага усмивка разпръсна бръчките по слабото й лице. Помълча, обърна се и зареди изведнъж, като че отдавна чакала някого да си открие сърцето. — Както бях си надиплила прикята у свекървини си, не бях я никак побутвала, тъй я нахвърлих през прозореца в колата… Като казаха: — турците идат, бягайте! — всеки дръпна каквото му попадна подръка и един с един не се видяхме из къщи. Мъж ми беше отишел при русите на моравата. Доде си запрегна изведнъж биволите — едвам го стигнах с две възглавници на вратника. Хвърлих ги в колата, подаде ми остена, дръпна той синджирите, тръгнахме през село: е-е, там до една чешма видяхме Светогореца, един беше се проседнал от живеница — само той останал… Доде завием навън, от другия край по покривите зачаткаха куршумите… Ти си млад, не ще да помниш. Ама този, който го е патил…

Над нашето село имаше една висока рътлина — забърза увлечена тя, като че се боеше да не би мъж й да я не остави да си доизкара приказката. — Тъкмо да поемем въз рътлината, закандилкаха крака ония биволи: рекох, не можем убягна. Без калимявка един калугер прихвуча край нас на кон: „Разпрягайте колата, бързайте, ще ви настигнат!…“ Аз толкоз да се блъскам подир прикята си, всичко, каквото ми са дали мама и баба — да го оставя на пътя… Пък по ридове, по могили навалял свят — да ти се слиса главата! Оттука тези подкарали овце, те се плашат, пилеят се, не могат да ги завърнат; оттам онези потеглили с кола право през нивата — класове избуяли, закриват ги, — те дърпат волове, вървят. Майка, изкачила рътлината, сетила се за детето си, повръща се и си скуби косата; там пък под някоя трънка оставено пеленаче врещи… Колкото вървим към клисурата, толкоз навалят хора отвред.

Възлязохме рътлината, хванахме кривините, зад тях имаше едни тепавици. Не бяхме дошли до тепавиците, като взеха да ни застигат пък ранените — няма накъде да се разминем. Нашето преселване, то е паметно. Цял свят тогази наопаки се обърна. Имала глава да пати — ех какво ще правиш!… На тепавиците намерихме нашите. То като се струпали хора, добитък, от тук до таме не се пристъпва. Дядо ми си разпрегнал колата до два воденични камъка, нашите насядали на процепа, викат и нас да останем при тях. — „Аз вече натоварих колата. Ако щеш, върви подире ми!“ — сропа ми се мъж ми и аз какво да правя. Целунах на мама и на дяда ръка, вдигнах пак остена и подбрах биволите след него. Сякаш му беше тогаз докривял света — намръщил се, напушил се, тръгнал… Аз само побутвам биволите изотзад и ме е страх да му продумам. — Вече беше захванало да се смръква. Притъмня, влязохме в клисурата. Едни, дето вървяха пред нас, спряха на тая воденица, други, отподире ни, намериха място по-нататък на втора, трети пък, забележат нейде по пътя полянка, ще завият коля на търкало и разпрегнат. Само ний вървим — той никъде не отбива и аз, като го виждам такъвзи, не смея да му кажа. Не се спряхме цяла нощ. На сутринта гледам: ни някой ни застига отподир, ни някой ни срещне. Останали сме само двама. Подзели сме се, къде ще ни изведе тоя път?… Докато вървяхме из клисурата — балканския път, какъвто си е съдран от пороите, — тук в яма се бутурясат колата, таме колелетата заскрибучат по камънака: все нещо бари хлопа наоколо, обажда се — като да те раздумва. Ама към пладня, като излязохме от клисурата да настана полето, млъкнаха онези кола и на мене сякаш ми се сключи сърцето. Пък като заплаках! Толкози ми мина през главата, дотам не ми се намокри окото, че там, защото млъкнаха колата!… Аз плача, пък той само още по-сърдито дърпа синджирите, не се избръща и попържа: „За камъните ти ли е домиляло?… Какво си се разплакала? Защо плачеш?…“ — Хе, мина, като че не е било… Седим сега двама, разправям го на стария, той ай тъй мълчи и не продумва. Пък мене все ми е да си го спомня, да си го приговоря с някого. Мъка е, теглила съм я, ще я забравя ли?

И двамата извърнахме очи към планинеца. Този път, защото, види се, имаше и люцък помежду им, той се наведе, подаде лице през тютюневия пушек и като никога промърмори: